Жулиен се чувствуваше недостоен за такава голяма саможертва, казано откровено, беше се уморил от героизъм. Ако това беше проста, наивна и почти боязлива нежност, тя би намерила отзвук в сърцето му, ала на високомерната Матилдина душа, наопаки, беше необходима винаги публика, външни хора.
Сред всичките си безпокойства, всичките си страхове за живота на своя любим, когото не искаше да преживее, тя чувствуваше тайна потребност да зачуди света с безкрайната си любов и величието на подвизите си.
Жулиен се сърдеше на себе си, че съвсем не се трогва от този героизъм. Какво би било, ако узнаеше за всички безумства, с които Матилд додяваше на предания, но крайно разсъдлив и ограничен ум на добрия Фуке?
Фуке сам не разбираше ясно какво го дразни в саможертвата на Матилд, защото и той бе готов да пожертвува цялото си богатство и да изложи живота си на всякакви опасности, само да спаси Жулиен. Той бе слисан от количеството злато, което пилееше Матилд. На първо време тези прахосани суми внушаваха неволно уважение на Фуке, който благоговееше пред парите като всеки провинциалист.
Най-сетне той откри; че плановете на госпожица дьо Ла Мол се меняха всеки ден и за свое голямо облекчение намери една дума, за да порицае този тягостен за него характер: тя беше непостоянна. От този епитет до прозвището вироглава, най-голямата анатема в провинцията, има само една крачка.
„Странно е — казваше си Жулиен един ден, когато Матилд излезе от затвора, — че тази толкова силна страст, предмет на която съм аз, ме оставя до такава степен безчувствен! А само преди два месеца аз я боготворях! Чел съм неведнъж, че при наближаването на смъртта човек става равнодушен към всичко; но ужасно е да се чувствуваш неблагодарен и да не можеш да се промениш. Значи, аз съм себелюбец?“ И той се обсипваше с най-унизителни укори.
Честолюбието беше умряло в сърцето му, от неговата пепел бе изникнало друго чувство; той го наричаше разкаяние, че е искал да убие госпожа дьо Ренал.
В действителност той бе безумно влюбен в нея. За него бе необикновено щастие, когато, останал съвсем сам, без да се страхува, че ще го прекъснат, можеше да се отдава всецяло на спомена за честитите дни, които беше прекарал някога във Вериер и във Вержи. И най-малките случки от тези тъй бързо отлетели дни го облъхваха с непреодолима свежест и чаровност. Той никога не си спомняше своите успехи в Париж; досадно му беше да мисли за тях.
Тези настроения, които се засилваха с всеки ден, отчасти долови ревнивата Матилд. Тя забеляза много добре, че ще трябва да се бори срещу любовта и самотата. Понякога тя изговаряше с ужас името на госпожа дьо Ренал. Виждаше как трепва Жулиен. И за нейното чувство към него отсега нататък нямаше ни граници, ни мярка.
„Ако той умре, ще умра и аз след него — казваше си тя, напълно убедена. — Какво биха казали парижките салони, ако видеха една девойка с моето положение да боготвори до такава степен един възлюбен, обречен на смърт? Само в героичните времена човек може да намери подобни чувства; от такава любов са тръпнели сърцата във века на Шарл IX и Анри III.“
И в най-силните изблици на обич, когато притискаше до сърцето си главата на Жулиен, тя си казваше с ужас: „Как, мигар тази прекрасна глава е осъдена да падне! Щом е тъй — добавяше тя, възпламенена от своя героизъм, в който се примесваше и някаква радост, — няма да минат и двадесет й четири часа и моите устни, които се притискат до тези красиви къдри, ще се вледенят също.“
Спомените за тези минути на героизъм и страхотна страст още по-непреодолимо я свързваха с него. Мисълта за самоубийство, тъй примамлива сама по себе си, непозната дотогава на тази горда душа, проникна в нея и скоро зацари там пълновластно. „Не, кръвта на моите прадеди не се е изстудила в мене“ — с гордост си казваше Матилд.
— Имам голяма молба към вас — каза и един ден нейният любим: — дайте вашето дете на някоя дойка във Вериер, госпожа дьо Ренал ще наглежда дойката.
— Колко жестоко е това, което ми казвате… — и Матилд побледня.
— Вярно е, и аз те моля хиляди пъти да ми простиш — извика Жулиен, освестил се от своите блянове, като я притисна в прегръдките си.
След като изсуши сълзите й, той отново се върна на мисълта си, но този път по-умело. Той й заговори с отсянка на философска тъга. Приказваше за бъдещето, което скоро щеше да се затвори за него.
— Трябва да признаем, любима моя, че любовта е случайност в живота, но тази случайност е възможна само за изключителните души… Смъртта на сина ми би била всъщност щастие за вашето гордо семейство и това ще усетят вашите слуги. Пренебрежение очаква това дете на нещастието и срама… Надявам се, че някой ден, който аз не искам да определям, но който все пак моето мъжество предвижда, вие ще изпълните моята последна воля: ще се ожените за господин маркиз дьо Кроазноа.