— Как, опозорена!
— Позорът не може да полепне по едно такова име като вашето. Вие ще бъдете вдовица, и то вдовица на луд човек — ето всичко. Ще отида по-далеч: моето престъпление, което няма за двигател парите, не ще бъде позорно. Може би по това време някой философ-законодател ще издействува, въпреки предразсъдъците на съвременниците си, премахването на смъртното наказание. Тогава някой приятелски глас ще каже при случай: „Помните ли, първият съпруг на госпожица дьо Ла Мол беше луд, но не и зъл човек, не и злодеец. Безсмислица е било да му се отсича главата…“ Тогава споменът за мен съвсем не ще е позорен; поне след известно време… Вашето положение в света, вашето богатство и, позволете ми да кажа, вашият ум ще помогнат на господин дьо Кроазноа, станал ваш съпруг, да играе такава роля, до каквато сам не би могъл да достигне. Той не се отличава с нищо освен със знатен произход и храброст, а тези качества, с които само можеше човек да се издигне в 1792 година, сега, един век по-късно, са станали отживелица и пораждат само претенции. Потребни са още други неща, за да застанеш начело на френската младеж.
Със своя твърд и предприемчив характер вие ще дадете голяма подкрепа на политическата партия, в която ще накарате да влезе вашият съпруг. Вие можете да станете достойна наследница на Шеврьоз и Лонгвил от Фрондата… Но тогава, скъпа моя, небесният огън, който сега ви въодушевява, ще поизстине…
Позволете ми да ви кажа — добави той след редица други подготвителни фрази, — ще минат петнадесет години и тази любов, която храните сега към мене, ще ви се струва лудост, извинителна, но все пак лудост…
Той замълча отведнъж и се замисли. Пак изникна пред него онази мисъл, която възмути Матилд: „Ще минат петнадесет години и госпожа дьо Ренал ще обожава сина ми, а вие ще го забравите.“
ЧЕТИРИДЕСЕТА ГЛАВА
СПОКОЙСТВИЕТО
Ето, защото бях тогава безумен, аз съм мъдър днес. О, философе, който виждаш само мимолетното, колко тесен е твоят кръгозор. Твоето око не е способно да следи подземната работа на страстите.
Разговорът бе прекъснат от разпят и веднага след това от беседата с адвоката, натоварен със защитата. Тези минути бяха единствените неприятни в сегашния му живот, изпълнен с безгрижие и нежни спомени.
— Убийство и убийство с предумисъл — каза Жулиен както на съдията, тъй и на адвоката. — Съжалявам, господа — додаде той с въздишка, но това опростява много работата ви.
„В края на краищата — каза си Жулиен, когато сполучи да се отърве и от двамата, — аз, трябва да се предположи, съм храбър и очевидно по-храбър, отколкото тези приятели. За тях това е връх на злините, цар на страхотиите, този дуел със злополучен изход, с който аз ще се занимая сериозно само в деня, когато той се състои.
Работата е там, че аз зная и по-голямо нещастие — продължи да философствува Жулиен. — Аз страдах много по-силно през първото си отиване в Страсбург, когато бях уверен, че Матилд ме е изоставила… И като си помисля как страстно се стремях да постигна тази пълна близост, към която днес съм тъй безразличен! … Да си кажа истината, аз съм по-щастлив сам, отколкото когато тази хубавица споделя с мен самотата ми…“
Адвокатът, законник и формалист, го смяташе за луд и мислеше като всички, че е грабнал пистолета в припадък на ревност. Веднъж той дръзна да подметне на Жулиен, че това показание, вярно или лъжливо, би било превъзходен коз в ръцете на защитата. Но тук подсъдимият в един миг показва своя огнен и рязък нрав.
— Ако скъпите живота си, господине — извика Жулиен извън себе си, — помнете, че не бива друг път да повтаряте тази отвратителна лъжа.
Предпазливият адвокат за миг се уплаши да не го убият.
Гой готвеше защитата си, защото решителната минута бързо наближаваше. В Безансон и целия окръг се приказваше само за това прословуто дело. Жулиен не знаеше тази подробност, той беше замолил никой никога да не му говори за подобни неща.
Този ден Фуке и Матилд се опитаха да му съобщят някои слухове, по тяхно мнение обнадеждващи, но Жулиен ги спря още при първите им думи:
— Не смущавайте моя идеален живот. Вашите жалки грижи, вашите подробности из действителния живот, повече или по-малко оскърбителни за мен, ще ме свлекат от небето на земята. Всеки умира, както може; аз искам да мисля за смъртта, както аз си знам. Какво ме е еня за другите? Моите отношения с другите скоро ще се пресекат отведнъж. За бога, не ми говорете вече за тия хора; доста е, че виждам съдията и адвоката.