„Изглежда наистина — казваше си той, — съдено ми е да умра, унесен в мечти. Защо, нека си призная, едно такова неизвестно същество като мене, уверено, че само в две седмици ще го забравят, ще се самоизлъгва и ще играе комедия…
Странно е все пак, че аз усвоих изкуството да се радвам на живота едва сега, когато виждам края му тъй близо до мен.“
Той прекарваше тези последни дни, като се разхождаше по тясната тераса на върха на кулата, пушейки прекрасните цигари, за които Матилд пращаше нарочен човек в Холандия, и съвсем не подозираше, че всички далекогледи в града чакат всеки ден появяването му. Мислите му бяха във Вержи. Той не говореше никога на Фуке за госпожа дьо Ренал, но на два-три пъти приятелят му съобщи, че тя бързо се поправя, и тези думи се отекваха силно в сърцето му.
През това време, додето душата на Жулиен витаеше едва ли не постоянно в страната на мечтите, Матилд, заета с действителни неща, както подобава на аристократична душа, съумя да придвижи толкова пряката и дружеска преписка между госпожа дьо Фервак и господин дьо Фрилер, че вече голямата дума епископ беше произнесена.
Достопочтеният прелат, който се разпореждаше с църковните длъжности, добави под едно писмо на своята племенница: „Този клетник Сорел е само един лудетина, надявам се, ле ще ни го върнат.“
Когато видя тези редове, господин дьо Фрилер сякаш полудя от радост. Той не се съмняваше, че ще спаси Жулиен.
— Ако не е този якобински закон, който повелява да се съставя безкраен списък от съдебни заседатели и в действителност цели, само да лиши знатните от всяко влияние — говореше той на Матилд един ден преди да се тегли жребият за тридесет и шестте заседатели на съдебната секция, — аз мога да гарантирам за присъдата. Та нали издействувах да се оправдае кюрето Н.
На другия ден господин дьо Фрилер с радост откри между имената, изтеглени от урната, пет члена на безансонската конгрегация, а между липата, избрани от другаде, имената на господа Валено, дьо Моаро, дьо Шолен.
— Още сега гарантирам за тези осем съдебни заседатели — каза той на Матилд. — Първите петима са мои покорни оръдия. Валено е мой агент, Моаро ми дължи, всичко, дьо Шолен е глупак, който се страхува от всичко.
Окръжният вестник разгласи имената на заседателите и госпожа дьо Ренал; за неописуем ужас на мъжа си, поиска да отиде в Безансон. Едничкото, което господин дьо Ренал успя да постигне от нея, бе обещанието да не напуска леглото, за да няма неприятността да бъде призована като свидетелка.
— Вие не разбирате положението ми — каза предишният кмет на Вериер. — Аз сега съм либерал от отстъпниците, както се изразяват; дума; да няма този нехранимайко Валено и господин дьо Фрилер лесно ще накарат главния прокурор и съдиите да направят всичко, което може да ми бъде неприятно.
Госпожа дьо Ренал послуша драговолно заповедите на мъжа си. „Ако се явя в съда — казваше си тя, — ще помислят, че искам отмъщение.“
Въпреки всички обещания, които даде и пред изповедника, и пред съпруга си да се държи благоразумно, тя, още щом пристигна в Безансон, писа собственоръчно на всеки един от тридесет и шестте съдебни заседатели:
„Аз няма да се явя в деня на съда, господине, защото моето присъствие може да повлияе неблагоприятно върху делото на господин Сорел. Единственото нещо, което желая горещо от все сърце, е да бъде спасен. Вярвайте, ужасната мисъл, че един невинен човек заради мене ще бъде отведен на смърт, ще отрови остатъка от моя живот и без друго ще го съкрати. Как можете вие да го осъдите на смърт, щом аз съм жива? Не, без съмнение обществото няма никакво право да отнема живота, особено пък на такова същество като Жулиен Сорел. Всички във Вериер знаят, че в някои минути го налита помрачение. Този клет момък има могъщи врагове; но дори и сред враговете му (а колко много има той!) кой може да се усъмни в изумителните му дарби и дълбоките му знания? Вие ще съдите не едно обикновено същество, господине. В продължение на почти година и половина ние го знаехме благочестив, разумен, прилежен младеж; но два-три пъти в годината го овладяваха пристъпи на тъга, които стигаха до умопомрачение. Целият град Вериер, всичките ни съседи във Вержи, дето прекарваме лятото, цялото ми семейство, сам господин помощник-префектът могат да засвидетелствуват за неговото безпримерно благочестие той знае наизуст цялото Свето писание. Един нечестивец би ли залягал години наред да изучава светата книга? Моите синове ще имат честта да ви предадат това писмо: те са деца. Благоволете да ги разпитате, господине, те ще ви разкажат за този нещастен момък всички подробности, които са необходими още, за да се убедите какво варварство бихте извършили, ако го осъдите. Вместо до отмъстите за мен, вие ще ме убиете.