Когато влезе в съдебната зала, порази го изяществото на архитектурата й. Това беше чиста готика с цяла гора от красиви малки колони, с голямо старание издялани от камък. Стори му се, че се намира в Англия.
Но скоро цялото му внимание беше погълнато от дванадесет-петнадесет красиви жени, които точно срещу подсъдимата скамейка бяха насядали в трите ложи над местата, определени за съдиите и съдебните заседатели. Извил лице към публиката, той видя, че кръглата галерия, която се издига над амфитеатъра, е пълна с жени: повечето бяха млади и му се сториха много хубави, очите им блестяха, изпълнени с любопитство. В останалата част от залата се тълпеше огромна навалица; блъскаха се на вратите и часовоите не можеха да въдворят тишина.
Когато всички очи, които диреха Жулиен, откриха присъствието му и го видяха да заема малко поиздигнатото място, отредено за подсъдимия, до ушите му стигна шепот на учудване и сърдечно съчувствие.
Този ден човек не можеше да му даде и двадесет години; облечен беше много просто, но с необикновено изящество; косите и челото му бяха очарователни; Матилд сама бе взела участие при неговия тоалет. Лицето на Жулиен беше извънредно бледо. Едва седнал на скамейката, той чу да шушукат отвсякъде: „Боже, колко е млад! … Но той е дете… Та той е по-хубав, отколкото на портрета.“
— Подсъдимий — каза му стражарят, който седеше вдясно от него, — виждате ли онези шест дами в ложата? — И стражарят му посочи една малка трибуна, издадена над амфитеатъра, дето седяха съдебните заседатели. — Тази е съпругата на господин префекта — продължи стражарят, — до нея е госпожа маркиза дьо М…, тя ви обича много; чух я, когато говореше на съдебния следовател. След нея пък е госпожа Дервил…
— Госпожа Дервил! — възкликна Жулиен и буйна червенина заля челото му.
„Когато излезе оттук — помисли той, — тя веднага ще пише на госпожа дьо Ренал.“ Той не знаеше, че госпожа дьо Ренал беше дошла в Безансон.
Изслушаха набързо свидетелите. Още при първите думи от обвинителната реч на главния прокурор две от тези дами, седнали в малката ложа точно срещу Жулиен, се обляха в сълзи. „Госпожа Дервил не се разчувствува така лесно“ — помисли Жулиен. Но той забеляза, че е много зачервена.
Главният прокурор говореше с голям патос на лош френски език за варварството на извършеното престъпление: Жулиен забеляза, че съседките на госпожа Дервил го слушаха с явно неодобрение. Неколцина от заседателите, види се, познайници на тези дами, приказваха с тях и, изглежда, ги успокояваха. „Ето това не е лошо предзнаменование“ — помисли Жулиен.
До тази минута той изпитваше Дълбоко презрение към всички хора, дошли да слушат процеса. Просташкото красноречие на прокурора засили още повече това чувство на отвращение. Но малко по малко душевната сухота на Жулиен изчезна пред явното съчувствие, което виждаше от всички страни.
Той със задоволство видя решителния израз върху лицето на своя защитник.
— Само без фрази — пришепна му той, когато адвокатът се приготвяше да вземе думата.
— Цялото това надуто, задигнато от Босюе красноречие, което разгънаха срещу вас, е във ваша полза — каза защитникът.
И наистина, не минаха и пет минути, откакто той почна своята реч, и почти всички жени извадиха кърпичките си. Насърчен, адвокатът се обърна към заседателите с извънредно силни думи. Жулиен потрепера. Почувствува, че ха-ха, че зарони сълзи. „Велики боже, какво ще кажат враговете ми?“
Той беше готов вече да се разчувствува, когато за свое щастие улови нахалния поглед на господин барон дьо Валено.
„Очите на този блюдолизец просто горят — каза си той. — Какво тържество за тази долна душа! Дори ако престъплението ми имаше само тази последица, аз би трябвало да го прокълна. Бог-знае какво ще наговори той на госпожа дьо Ренал за мене!“
Тази мисъл затъмни всички останали. Но скоро одобрителните възгласи изтръгнаха Жулиен от неговия унес. Адвокатът току-що беше завършил своята защита. Жулиен си спомни, че е редно да му стисне ръката. Времето бе изминало бързо.