На адвоката и подсъдимия донесоха разхладителни напитки. Чак тогава Жулиен с учудване откри едно обстоятелство: никоя жена не беше напуснала съдебната зала, за да отиде на вечеря.
— Бога ми, умирам от глад — каза адвокатът, — а вие?
— И аз — отвърна Жулиен.
— Ето, вижте, и на съпругата на префекта донесоха да вечеря — каза адвокатът, като му посочи малката ложа. — Кураж, всичко върви добре.
Заседанието се възобнови.
Когато председателят произнасяше своята заключителна реч, удари полунощ. Председателят бе принуден да прекъсне; в мълчанието, сред общото мъчително очакване, звънът от камбаната на часовника прокънтя в залата.
„Ето, започна последният ми ден“ — помисли Жулиен. Скоро той почувствува как неудържимо го овладява мисълта за дълг. Дотогава той превъзмогваше чувствата си и удържаше решението си да не говори; но когато председателят на съдебните заседатели го запита желае ли да добави нещо, той стана. Пред себе си видя очите на госпожа Дервил, които при светлината на канделабрите му се сториха особено блестящи. „Дали пък не плаче тя?“ — помисли той.
„Господа съдебни заседатели,
Ужасът от презрението, което мислех, че ще мога да надмогна в предсмъртния си час, ме кара да взема думата. Господа, аз съвсем нямам честта да принадлежа на вашето съсловие, вие виждате в мене селянин, който се е възбунтувал против низката си участ.
Аз не моля от вас никаква милост — продължи Жулиен с укрепнал глас. — Не храня никакви надежди, мене ме очаква смъртта; тя ще е заслужена. Аз се осмелих да посегна върху живота на жена, достойна за всяко уважение, за всяка почит. Госпожа дьо Ренал беше за мене като майка. Моето престъпление е ужасно и то беше предумишлено. И тъй, аз заслужавам смърт, господа съдебни заседатели. Но дори и да бях по-малко виновен, аз виждам тук хора, които, без да се спрат върху това, че моята младост заслужава известно състрадание, ще поискат в мое лице да накажат и обезсърчат веднъж завинаги този род млади хора, които, родени в по-низко съсловие и тъй или инак потиснати от бедността, имат щастието да получат добро възпитание и дръзват да се промъкнат в това, което гордостта на богатите хора нарича общество.
Ето моето престъпление, господа, и то ще бъде наказано с още по-голяма суровост за това, защото в действителност мене ме съдят съвсем не равни на мене хора. Аз не виждам на скамейката на заседателите нито един забогатял селянин, а единствено рамо възмутени буржоа…“
В продължение на двадесет минути Жулиен говори все в този тон; той каза всичко, което му тежеше на сърцето; прокурорът, който искаше да спечели благоволението на аристокрацията, подскачаше в креслото си; и все пак, въпреки малко отвлечения обрат, който Жулиен даде на речта си, всички жени плачеха. И госпожа Дервил също не сваляше кърпичката си от очите. Преди да свърши, Жулиен се върна отново върху предумисъла, върху разкаянието си, върху уважението и безграничната синовна преданост, които в своите най-честити дни той е хранел към госпожа дьо Ренал… Госпожа Дервил извика и припадна.
Удари един часът, когато съдебните заседатели се оттеглиха в своята стая. Нито една жена не напусна мястото си; в очите на много мъже блестяха сълзи. Отначало се водеха оживени разговори; но тъй като решението на съда се бавеше, полека-лека настъпи всеобща умора и в залата се въдвори тишина. Този момент беше тържествен; канделабрите не светеха тъй ярко; Жулиен, страшно уморен, чуваше как наоколо му се препираха дали е добър или лош предвестник това закъснение. Приятно му беше, че всички са за него. Заседателите все още не се връщаха, но при все това ни една жена не напущаше залата.
Удари два часът и в залата изведнъж се чу шумно движение. Мъничката врата от стаята на заседателите се разтвори. Господин барон дьо Валено тържествено и театрално шествуваше, последван от всички съдебни заседатели. Той се прокашля, после обяви, че съдебните заседатели по душа и по съвест са взели единодушно решение, според което Жулиен Сорел е виновен в убийство, и то в убийство с предумисъл: това решение влечеше смъртно наказание; то бе произнесено миг след това. Жулиен погледна своя часовник и си спомни за господин дьо Лавалет; беше два часът и четвърт.
„Днес е петък — рече си той. — Да, но този ден е щастлив за Валено, който ме осъжда… Мене твърде старателно ме вардят, за да може да ме спаси Матилд, както госпожа дьо Лавалет… И така, след три дни, в същия този час, аз ще знам вече какво трябва да мисля за великото МОЖЕ БИ.“
В този миг той чу вик и това го върна в тукашния свят. Жените около него ридаеха; той видя, че всички обърнаха лице към малката трибуна, съградена във венеца на един готически стълб. По-късно научи, че там се била скрила Матилд. Тъй като викът вече не се повтори, всички отново се вгледаха в Жулиен, комуто стражарите се мъчеха да проправят път през навалицата.