„Да се постараем да не даваме повод на този мошеник Валено да се смее — помисли Жулиен. — С каква опечалена и мазна физиономия обяви той решението, което влече смъртно наказание! Докато в очите дори на нещастния председател на съда, макар и толкова години съдия, се показаха сълзи, когато произнасяше присъдата. Каква радост за Валено, че може да си отмъсти за нашето някогашно съперничество заради госпожа дьо Ренал!… Така, значи, аз няма да я видя вече! Свършено е… Едно последно сбогом е невъзможно между нас, чувствувам това… Колко бих бил щастлив, ако можех да й кажа какъв ужас изпитвам от своето престъпление!
Само тези думи да й кажа: аз съм осъден справедливо.“
ЧЕТИРИДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
Когато върнаха Жулиен в затвора, въведоха го в една килия, предназначена за осъдените на смърт. Той, който обикновено виждаше и най-малките дреболии, сега не забеляза, че не го водят горе в кулата. Той мислеше какво би казал на госпожа дьо Ренал, ако преди неговия сетен час му се усмихне щастието да я види. Страхуваше се, че тя ще го прекъсне и му се искаше още с първата дума да може да й обрисува цялото си разкаяние… „След такава постъпка, как да я убедя, че единствено нея съм обичал? Защото все пак аз поисках да я убия от честолюбие или от любов към Матилд.“
Когато лягаше на леглото, той напипа завивките от грубо платно. Очите му се разтвориха. „Ах, аз съм в подземната килия — каза си той, — нали съм осъден на смърт. Правилно…
Граф Алтамира ми разказваше, че един ден преди смъртта си Дантон казал с дебелия си глас: «Странно, глаголът „гилотинирам“ не може да се спряга във всички времена; можеш да кажеш: аз ще бъда гилотиниран, ти ще бъдеш гилотиниран, но не се казва: бях гилотиниран.»“
— Защо пък не — подзе Жулиен, — ако има отвъден живот?… Да си кажа право, ако там намеря християнския Бог, загубен съм: той е деспот и като всеки деспот е изпълнен с мисли за отмъщение; в неговата библия се разказва само за жестоки наказания Аз не съм го обичал никога; дори никога не съм бил склонен да повярвам, че го обичат искрено. Той е безжалостен (и Жулиен си спомни някои места от Библията), той ще ме накаже по най-ужасен начин…
Но ако срещна там бога на Фенелон! Той може би ще ми каже: „Ще ти бъде простено много, защото много си обичал…“
А обичах ли много? Ах, аз обичах госпожа дьо Ренал, но постъпих чудовищно. И тук, както и всякъде, аз захвърлих простото нескромното заради това, което блестеше…
Но какви изгледи пък се откриваха пред мен! … Хусарски полковник, ако избухнеше война; легационен секретар в мирно време; после посланик… защото аз скоро щях да изуча работите… а и да бях същински
тъпак, може ли зетят на маркиз дьо Ла Мол да се страхува от някакво съперничество? Всички глупости щяха да ми бъдат простени или по-скоро приписани в заслуга. И ето аз съм заслужил човек и ще се радвам на най-охолен живот във Виена или в Лондон…
„Не тъкмо тъй, господине, след три дни ще ви отсекат главата.“
Жулиен от все сърце се смя на това неочаквано остроумие. „Наистина човек има в себе си две същества — помисли той. — Че откъде, дявол го взел, дойде това злобно възражение?
Така е, вярно, приятелю, след три дни ще ти отсекат главата — отговори той на оня, който беше го прекъснал. — Господин дьо Шолен ще наеме някой прозорец па половината с абата Маслон. И ето, когато ще платят за този прозорец, кой кого ще окраде от тези двама достойни мъже?“
Изведнъж му дойде на ум един пасаж от „Венцеслав“ на Ротру:
„Чудесен отговор!“ — помисли си той и заспа. На заранта някой го събуди, като го прегръщаше силно.
— Как, вече! — каза Жулиен и отвори очи в уплаха. Помисли, че е в ръцете на палача.
Беше Матилд. „За щастие тя не ме разбра.“ Тази мисъл му върна цялото хладнокръвие. Матилд му се стори съвсем променена, сякаш бе боледувала от шест месеца: просто не можеше човек да я познае.
— Този безчестник Фрилер ме излъга — каза му тя, като кършеше ръце; от ярост не можеше да плаче.
— Не бях ли хубав вчера, когато взех думата? — отвърна Жулиен. — Аз говорих, без да съм се приготвил, и то за първи път в живота си! Наистина, можем да се страхуваме, че е и за последен.