— Всеки един от тия проклети орехи — казваше господин дьо Ренал, когато жена му ги гледаше с възхищение — ни струва реколтата на тридесет ара; житото не може да узрее под тяхната сянка.
Госпожа дьо Ренал виждаше сякаш за пръв път природата; нейният възторг нямаше граници. Обзелото я чувство я правеше находчива и решителна. Още на втория ден от пристигането си във Вержи, щом господин дьо Ренал се върна в града, дето го викаха работите му в кметството, госпожа дьо Ренал нае на свои разноски работници. Жулиен й беше дал идея да прокара тясна, насипана с пясък пътечка, която ще криволи из овощната градина под грамадните орехи и ще позволява на децата да се разхождат още от сутрин, без да мокрят обувките си от росата. Тази идея бе турена в изпълнение за по-малко от двадесет и четири часа, след като беше хрумнала. Госпожа дьо Ренал прекара весело целия ден заедно с Жулиен, като даваше напътствия на работниците.
Когато кметът на Вериер се върна от града, той се изненада много, като видя готова пътеката. Неговото пристигане изненада и госпожа дьо Ренал; тя беше забравила за съществуването му. Два месеца подред той говори с възмущение за дързостта, която са имали, да извършат такова важно нововъведение, без да се допитат до него; но госпожа дьо Ренал го беше извършила на свои разноски и това го утешаваше донейде.
Тя тичаше по цял ден с децата из овощната градина и ловеше пеперуди. Бяха ушили големи качулки от светъл тюл, с които хващаха тия клети лепидоптери7. На тази варварска дума Жулиен научи госпожа дьо Ренал. Тя беше изписала от Безансон прекрасното произведение на господин Годар; и Жулиен й разказваше за чудноватите нрави на тези нещастни насекоми.
Забождаха ги безмилостно с карфици на голяма картонена рамка, приготвена също от Жулиен.
Най-сетне имаше тема за разговор между госпожа дьо Ренал и Жулиен, той не беше вече изложен на ужасните мъчения, които изпитваше в минути на мълчание.
Те разговаряха непрестанно и с голямо увлечение, макар и винаги за много невинни неща. Този деен, изпълнен със занимания и весел живот допадаше на всички, с изключение на госпожица Елиза, която се изпотрепваше от работа. „Никога през време на карнавала — казваше тя, — когато има бал във Вериер, госпожата не се е грижила толкова за тоалета си; тя си сменя роклите два-три пъти на ден.“
Тъй като не възнамеряваме да ласкаем никого, няма да отречем, че госпожа дьо Ренал, надарена с великолепна кожа, почна да си шие рокли, които откриваха доста ръцете и гърдите й. Тя беше много добре сложена и в тия дрехи изглеждаше пленителна.
— Никога не сте били толкова млада, госпожо — казваха й приятелките от Вериер, които дохождаха да обядват във Вержи. (Така се изразяват в тоя край.)
Но странно нещо, на което малцина между нас ще повярват: госпожа дьо Ренал се отдаваше на тия свои грижи без някакъв умисъл: тя намираше в тях удоволствие; и без да мисли много за това, през цялото време, когато не ловеше пеперуди с децата и Жулиен, тя кроеше заедно с Елиза рокли. Единственото си пътуване до Вериер тя предприе от желание да купи нови летни дрехи, каквито бяха донесли от Мюлуза.
Тя доведе във Вержи една своя млада сродница. Още от сватбата си госпожа дьо Ренал се беше привързала неусетно към госпожа Дервил, някогашна нейна дружка от манастира „Светото Исусово сърце“.
Госпожа Дервил се смееше много над разните, както тя ги наричаше, безразсъдни приумици на братовчедка си. „На мене самата никога не би ми дошло на ум това“ — казваше тя. Тези ненадейни приумици, които в Париж биха нарекли остроумия, госпожа дьо Ренал смяташе за глупости и се срамуваше от тях, когато беше заедно с мъжа си; но присъствието на госпожа Дервил я окуражаваше. Тя й казваше отначало с плах глас мислите си; когато дамите останеха дълго сами, умът на госпожа дьо Ренал се оживяваше и дългата самотна утрин развеселяваше силно двете дами и минаваше като миг. При това свое гостуване благоразумната госпожа Дервил намери братовчедката си не тъй весела, но много по-щастлива.