Выбрать главу

В тази минута Жулиен си играеше с характера на Матилд тъй хладнокръвно, както един сръчен пианист свири на пиано…

— На мене наистина ми липсва знатен произход — додаде той, — но великата душа на Матилд възвиси своя възлюбен до себе си. Мислите ли, че Бонифас дьо Ла Мол се е държал по-добре пред съдиите си?

Този ден Матилд беше нежна без всякаква преструвка, като някое бедно момиче, живеещо нейде на петия етаж; но тя не можа да изтръгне от него нито една обикновена сърдечна дума. Без да съзнава, той й се отплащаше за мъченията, на които го беше подлагала толкова често.

„Никой не знае изворите на Нил — казваше си Жулиен; — не е било дадено на човешкото око да види царя на реките като малко ручейче; също тъй ничие човешко око не ще види Жулиен слаб, преди всичко за това, че той не е такъв. Но моето сърце лесно се трогва; и най-обикновената дума, ако е искрена, може да накара гласа ми да трепне и дори да ме доведе до сълзи. Колко пъти сухите души са ме презирали за този недостатък! Те мислеха, че аз моля за милост: ето това не бива да се допуска.

Разправят, че Дантон се разчувствувал в подножието на ешафода, когато си спомнил за жена си; но Дантон вдъхна сила в този народ от шушумиговци и не даде на врага да влезе в Париж… А аз едничък знам какво бих могъл да направя… За другите аз съм най-много едно може би.

Ако тук в килията ми беше не Матилд, а госпожа дьо Ренал, бих ли могъл да отговарям за себе си? Моето безкрайно отчаяние, моето безгранично разкаяние биха се сторили на Валено и на всички тукашни патриции за подъл страх от смъртта; че те са тъй горди, тези слаби душички, защото доходните им служби ги поставят над всякакви изкушения! «Виждате ли какво значи да се родиш син на дърводелец! — биха казали господа дьо Маоро и дьо Шолен, които ей сега ме осъдиха на смърт. — Можеш да станеш учен, ловък, но мъжество! … На мъжество не се учи. Дори с тази нещастница Матилд, която плаче сега или по-вярно не може вече да плаче» — каза той, като погледна зачервените й очи… и я стисна в прегръдките си: видът на тази истинска скръб го отвлече от умозаключението му… Тя е плакала може би през цялата нощ — каза си той, — но един ден как ли ще се срамува от този спомен! Тогава ще й се стори, че в младостта й са я объркали низките схващания на един плебей… Кроазноа е доста слаб човек, той ще се ожени за нея и, бога ми, ще направи добре. Тя ще го накара да играе някаква роля

с властта, що има ум всевластен и крилат над малките души във тоя земен свят.

Ах, да, ето кое е забавно: откакто съм обречен да умра, всички стихове, които някога съм знаял в живота си, току ми се навират в ума. Това ще да е признак на упадък…“

Матилд му повтаряше с притихнал глас:

— Той е в съседната стая.

Най-сетне думите й стигнаха до съзнанието му. „Гласът й е отслабнал — помисли той, — но целият й властен характер личи в нейния тон. Тя говори тихо, за да не кипне.“

— Та кой е там? — запита я той гальовно.

— Адвокатът, дошъл е да подпишете жалбата.

— Аз няма да обжалвам.

— Как така! Няма да обжалвате — каза тя и очите й се разискриха от гняв, — а защо, моля ви се?

— Защото сега чувствувам достатъчно мъжество да умра, без да ставам посмешище на хората. А кой може да ми каже след два месеца ще бъда ли в такова състояние подир дългия престой в тази влажна килия? Мене ще ме навестяват попове, ще дойде баща ми… Нищо на света не може да бъде по-противно за мен от това. Нека умра.

Тази неочаквана съпротива събуди цялата надменност на Матилд. Тя не беше успяла да се види с абат дьо Фрилер, преди да отворят Безансонския затвор; нейният гняв се изля върху Жулиен. Тя го боготвореше и все пак в продължение на четвърт час, докато го проклинаше заради неговия характер и се окайваше, че го е обикнала, той виждаше пред себе си същата високомерна душа, която едно време беше го хулила и унижавала в библиотеката на дома дьо Ла Мол.

— За прослава на твоя род небето е трябвало да ти даде да се родиш мъж — каза й той.

„А що се отнася до мен — мислеше той, — аз ще бъда най-големият глупак, ако се съглася да живея още два месеца в тази отвратителна дупка и да се подлагам на всички безчестия и унижения, които може да измисли патрицианската клика, а единствената ми утеха да бъдат проклятията на тази побъркана жена… И така, в други ден заранта аз ще се бия на дуел с човек, известен със своето хладнокръвие и забележителна ловкост… твърде забележителна — додаде мефистофелският глас: — той никога не пропуща удар.

Ех, така да е, на добър час (красноречието на Матилд не секваше), не, дявол да го вземе — каза си той, — аз няма да обжалвам.“