Взел това решение, той потъна в мисли… „Раздавачът пътем ще донесе вестника както винаги в шест часа; в осем часа, след като го прочете господин дьо Ренал, Елиза на пръсти ще влезе и ще го сложи на леглото й. По-късно тя ще се пробуди; изведнъж, както го чете, ще извика; нейната прелестна ръка ще потрепери; тя ще стигне до тези думи: в десет часа и пет минути той престана да съществува.
Тя ще заплаче с горещи сълзи, познавам я; нищо, че съм искал да я убия, всичко ще бъде забравено. И жената, на която исках да отнема живота, единствена ще оплаче искрено моята смърт.“
„Ах, това е антитеза“ — помисли той и през всичките тези петнайсет минути, додето Матилд продължаваше да го напада, той мислеше само за госпожа дьо Ренал. И макар да отговаряше често на това, което му казваше Матилд, той нямаше сили да откъсне душата си от спомена за спалнята във Вериер. Той виждаше безансонския вестник върху покривката от оранжева тафта; виждаше как белоснежната ръка я мачка конвулсивно; виждаше как плаче госпожа дьо Ренал… Той следеше с поглед пътя на всяка сълза, която се плъзваше по чаровното й лице.
Като не можа да постигне нищо от Жулиен, госпожица дьо Ла Мол повика адвоката. За добра, чест той излезе бивш капитан от италианската армия през 1796 година, другар на Мануел.
За да спази реда само, той се опита да обори решението на осъдения. От уважение към него Жулиен му изложи всичките си доводи.
— Ей богу, човек може да се съгласи с вас — каза му най-сетне господин Феликс Вано; така се наричаше: адвокатът, — Но вие имате цели три дни за обжалване и мой дълг е да идвам при вас всеки ден. Ако за тия два месеца под затвора изригне вулкан, вие ще се спасите. Можете да умрете от болест — каза той, като гледаше Жулиен.
Жулиен му стисна ръката.
— Благодаря ви, вие сте добър човек. Върху това ще помисля.
И когато най-сетне Матилд излезе с адвоката, той изпитваше много по-приятелско чувство към адвоката, отколкото към нея.
ЧЕТИРИДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
След един час, когато спеше дълбоко, той се събуди, усетил сълзи да капят по ръката му. „Ах, пак е Матилд — помисли той в просъница. — Тя дохожда, вярна на тактиката си, да ме отклони с нежни чувства от решението ми.“ Отегчен, предвиждайки нова сцена в патетичен стил, той не отваряше очи. Дойдоха му на ум стиховете за Белфегор, който бягал от жена си.
Изведнъж той чу някаква странна въздишка; отвори очи: беше госпожа дьо Ренал.
— Ах, аз те виждам пак, преди да умра, не е ли сън? — извика той, като се хвърли в краката й. — Но простете ми, госпожо, във вашите очи аз съм убиец — каза й той, опомнил се завчас.
— Господине… аз ида да ви помоля да обжалвате; знам, че вие не искате…
Ридания я задушаваха, тя не можеше да говори:
— Моля ви да ми простите.
— Ако искаш да ти простя — каза му тя, като стана и се хвърли в прегръдките му, — обжалвай веднага смъртната присъда.
Жулиен я обсипа с целувки.
— А ти ще дохождаш ли при мене всеки ден през тези два месеца?
— Заклевам ти се. Всеки ден, стига моят мъж да не ми забрани.
— Ще подпиша жалбата! — провикна се Жулиен. — Как! Ти ми прощаваш! Възможно ли е?
Той я притискаше в прегръдките си; беше като обезумял. Тя леко изохка.
— Рамото ти — извика Жулиен и се обля в сълзи. Той се поотдръпна и покри ръката й с огнени целувки. — Кой би могъл да ми каже това последния път, когато те видях в стаята ти във Вериер?
— Кой би могъл да ми каже тогава, че аз ще напиша на господин дьо Ла Мол това гнусно писмо?
— Знай, че съм те обичал винаги, че само тебе съм обичал.
— Възможно ли е това? — извика госпожа дьо Ренал, сега вече и тя упоена от радост. Тя се облегна на Жулиен, който беше паднал в коленете й, и те двамата дълго плакаха мълчаливо.
Никога в живота си Жулиен не беше преживявал подобен миг.
Мина много време, докато те придобият отново способност да говорят.
— Ами тази млада госпожа Мишле — каза госпожа дьо Ренал — или по-точно тази госпожица дьо Ла Мол; защото аз наистина започвам да вярвам в този необикновен роман.
— Той е истински само привидно — отвърна Жулиен. — Тя е моя жена, но не и моя любима…
И като се прекъсваха един друг по сто пъти, те успяха най-сетне с голяма Мъка да си разкажат онова, което не знаеха. Писмото до господин дьо Ла Мол съчинил младият свещеник, който изповядвал госпожа дьо Ренал; а после го преписала.
— Ето какво ужасно нещо ме накара да извърша религията! — каза му тя. — А при това аз смекчих най-страшните места от това писмо…
Възторжените изблици и радостта на Жулиен й показваха, че той й прощава всичко. Никога той не беше обичал така безумно.