— А аз се смятам за вярваща — каза му госпожа дьо Ренал, като продължи разказа си. — Аз вярвам чистосърдечно в бога; вярвам също и зная, защото това ми е доказано, че грехът, извършен от мен, е чудовищен, но видя ли те, дори след като ти стреля срещу мен
два пъти с пистолет…
И тук, макар тя да се бранеше, Жулиен я обсипа с целувки.
— Пуснете ме — продължи тя, — аз искам да разбера всичко заедно с тебе, защото ме е страх да не забравя… Видя ли те, всичките ми чувства за дълг изчезват, аз цялата съм само любов към тебе и дори думата любов е много бледа. Аз чувствувам към тебе онова, което би трябвало да чувствувам единствено към бога: една смесица от уважение, от любов, от послушание… Наистина аз не знам какво чувство ми вдъхваш ти. Ето, да ми кажеш да убия с нож тъмничаря, и аз ще извърша това престъпление, преди да съм помислила за него. Обясни ми това хубаво, додето още не съм си отишла, аз искам да виждам ясно какво става в сърцето ми; защото след два месеца ние ще се разделим… Кажи, ще се разделим ли? — каза му тя усмихнато.
— Аз оттеглям думата си — извика Жулиен, като стана; — аз няма да обжалвам смъртната присъда, ако ти с отрова, нож, пистолет, въглища или някакъв друг начин се опиташ да туриш край на живота си.
Лицето на госпожа дьо Ренал се промени изведнъж; трепетната нежност отстъпи място на дълбока замисленост.
— А ако умрем още сега? — прошепна тя най-сетне.
— Кой знае какво ни чака в оня живот! — отговори Жулиен. — Може би мъчения, а може би и нищо-нищичко. Не можем ли ние да прекараме два месеца заедно в блаженство? Два месеца не са малко дни. Никога аз не съм бил тъй щастлив.
— Никога ли не си бил тъй щастлив?
— Никога — възторжено повтори Жулиен. — И аз говоря с тебе така, както бих говорил със себе си. Не преувеличавам, вижда Бог.
— Щом говориш така, твоята дума е повеля за мен — каза тя със свенлива и тъжна усмивка.
— Тогава ти се заклеваш в името на своята любов към мене да не посягаш на живота си ни пряко, ни косвено… Помни — додаде той, — че трябва да живееш за моя син, когото Матилд ще остави на лакеите, щом стане маркиза дьо Кроазноа.
— Заклевам се — подзе тя хладно, — но искам да отнеса оттук твоята жалба, написана и подписана от твоята ръка. Сама ще ида при господин главния прокурор.
— Пази се, ти се излагаш.
— След като дойдох при тебе в затвора, аз съм станала завинаги героиня на приказки и в Безансон, и в целия Франш-Конте — каза тя с дълбока горчивина. — Аз вече прекрачих границата на строгото приличие… Аз съм паднала жена; наистина, че заради тебе…
Тя говореше така тъжно, че Жулиен я прегърна с някакво ново за него сладостно чувство. Това не беше вече опиянението на любовта, а безпределна признателност. Той за първи път сега разбра колко голяма жертва е принесла тя за него.
Някоя милосърдна душа беше обадила вероятно на господин дьо Ренал за продължителните посещения на жена му в затвора при Жулиен, защото не минаха три дни и той й изпрати колата си с изрична заповед да се завърне веднага във Вериер.
Денят започнал с тази жестока раздяла, излезе нещастен за Жулиен. Два-три часа след това му съобщиха, че някакъв си шмекер свещеник, който при все това не могъл да си пробие път между безансонските йезуити, се насадил още от сутринта на улицата пред вратата на затвора. Валеше непрестанен дъжд и този човек, изглежда, беше си поставил за цел да се представи за мъченик. Жулиен беше в лошо настроение и това палячовство го възмути дълбоко.
Още сутринта той отказа да приеме свещеника, но свещеникът си беше турил в главата да изповяда Жулиен, та после, с помощта на разни изповеди, които уж е получил от него, да си създаде име между младите жени в Безансон.
Той гръмогласно заявяваше, че ще прекара деня и нощта пред вратата на затвора:
— Бог ме изпраща да досегна сърцето на този вероотстъпник…
И простият народ, винаги жаден за зрелища, почна да се трупа около него.
— Да, братя мои — разправяше им той, — аз ще прекарам тук деня и нощта, както и всички следващи дни, и всички следващи нощи. Светият дух говори с мене, аз имам повеление свише; на мене е възложено да спася душата на младия Сорел. Присъединете се към молитвите ми и т.н. и т.н.
Жулиен се отвращаваше от всякакъв скандал и от всичко, което можеше да привлече вниманието върху него. Той помисли дали не е дошъл сега часът да изчезне незабелязано от света; но у него все още оставаше някаква надежда да види още веднъж госпожа дьо Ревал и той беше влюбен до полуда.
Вратата на затвора се намираше на една от най-многолюдните улици. Мисълта за този окалян поп, който събира тълпата и прави скандал, измъчваше душата му. „И сигурно всеки миг повтаря името ми!“ Това за него бе по-мъчително от смъртта.