В разстояние на един час той на два-три пъти вика предания му ключар и го праща да види стои ли свещеникът още пред вратата на затвора.
— Господине, той е коленичил в калта — обаждаше му всеки път ключарят. — Моли се високо и реди молебствия за душата ви…
„Нахалник!“ — помисли Жулиен. В тази минута той наистина чу глухо мърморене — народът отвръщаше на молебствията. Раздразнението на Жулиен стигна до краен предел, когато видя как ключарят сам мърдаше устни, като повтаряше латинските думи.
— Започват вече да приказват — добави ключарят, — че имате сигурно много закоравяло сърце, щом се отказвате от помощта на този свят човек.
— „О, мое отечество, колко си още варварско!“ — извика Жулиен, побеснял от гняв. И продължи да разсъждава гласно, забравил съвсем за ключаря: — Този човек иска да пишат за него във вестника и без друго ще постигне това.
Ах, проклети провинциалисти! В Париж аз не бих бил подложен да търпя всички тези унижения. Там са по-изпечени в шарлатанството.
— Пуснете този свят свещеник — каза той най-сетне на ключаря и пот на браздулици течеше от челото му.
Ключарят се прекръсти и излезе, целият светнал от радост.
Светият пастир се оказа невъобразимо грозен, а още по-невъобразимо окалян. Валеше студен дъжд и от това в подземната килия беше станало по-тъмно и по-влажно. Свещеникът поиска да целуне Жулиен и додето му говореше, взе да се разчувствува. Съвсем явно беше долното му лицемерие; никога в живота си Жулиен не беше изпитвал такъв гняв.
Не мина четвърт час, откакто влезе свещеникът, и Жулиен се почувствува жалък страхливец. За първи път смъртта му се стори ужасна. Той си представяше как ще гние тялото му два дни след смъртното му наказание и т.н. и т.н.
Той чувствуваше, че ще се издаде с някаква слабост или ще се хвърли върху попа и ще го задуши с веригите си, но изведнъж му хрумна да помоли този светец да отслужи още този ден дълга литургия за четиридесет франка.
И тъй като наближаваше пладне, попът си обра парцалите.
ЧЕТИРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Щом той излезе, Жулиен плака дълго и плака за това, че трябва да умре. После малко по малко почна да мисли, че ако госпожа дьо Ренал беше в Безансон, той би й признал своето малодушие…
Тъкмо когато съжаляваше най-много, че при него не е любимата му жена, зачу стъпките на Матилд.
„Най-голямото мъчение в затвора — помисли той — е, че не можеш да затвориш вратата.“ Всичко, което му каза Матилд, само го ядоса.
Тя му разказа, че в деня на съда господин Валено, който имал вече назначението си за префект в джоба, се одързостил да се подиграе с господин дьо Фрилер и да си достави удоволствието да осъди Жулиен на смърт.
— „Какво е хрумнало на вашия приятел — ей сега ми каза господин дьо Фрилер — да събужда и дразни дребното пустославие на тази буржоазна аристокрация! Защо му е трябвало да говори за касти? По този начин той им е подсказал какво им диктува техният политически интерес: тези простаци не са и помислили за това и са били готови да плачат. Този кастов интерес е дошъл тъкмо да закрие от очите им ужаса на смъртното наказание. Трябва да се признае, че господин Сорел е съвсем новак в тези работи. Ако не сполучим да измолим неговото помилване, смъртта му ще бъде своето рода самоубийство…“
Матилд не можеше да каже на Жулиен онова, което сама не подозираше още: че абат дьо Фрилер, виждайки в Жулиен един изгубен човек, смяташе полезно за своето честолюбие да стане негов наследник.
Жулиен едва се владееше от раздразнение и безсилна ярост.
— Идете да чуете една литургия за мене — каза той на Матилд — и оставете ме минута на мира.
Матилд, която и без това се измъчваше от силна ревност заради посещенията на госпожа дьо Ренал и току-що бе научила за нейното заминаване, разбра коя е причината за лошото настроение на Жулиен и се разплака.
Мъката й беше искрена, Жулиен виждаше това и още повече се дразнеше. Той чувствуваше неудържима нужда да бъде сам, но как да направи това?
Матилд след напразни опити да го предума и разчувствува, най-сетне го остави сам, но почти в същия миг дойде Фуке.
— Потребно ми е да бъда сам — каза той на верния си приятел… И като го видя, че се колебае, додаде: — Съчинявам молба за помилване… ето какво… бъди така добър да не ми говориш никога за смъртта… Ако в оня ден ми потрябват някакви особени услуги, остави ме аз да ти кажа за тях.
Когато Жулиен най-сетне сполучи да остане сам, той се почувствува по-потиснат и по-страхлив, отколкото преди. Малкото сили, останали още в тази отслабнала душа, бяха изчерпани от усилието да скрие състоянието си от госпожица дьо Ла Мол и Фуке.