Утеши го привечер една мисъл:
„Ако тази заран в минутата, когато смъртта ми се видя толкова отвратителна, ме поведяха на смърт, очите на тълпата щяха да бъдат остен за славолюбието ми; може би в походката ми щеше да има нещо напрегнато, както у някой срамежлив франт, който влиза в гостна. Някои и други проницателни хора, ако такива има между провинциалистите, можеха да се досетят за моето малодушие… но никой нямаше да го види.“
И той почувствува, че от сърцето му падна една част от мъката му. „Сега аз съм страхливец — повтаряше си той, като си тананикаше, — но никой няма да узнае това.“
Но още по-неприятно преживяване го очакваше на другия ден. Баща му отдавна бе съобщил, че се готви да го посети; и ето този ден, когато Жулиен още спеше, старият беловлас дърводелец дойде в килията му,
Жулиен се почувствува слаб, той очакваше върху него да се посипят най-тежки укори. Свръх всички тези мъчителни усещания тази сутрин го измъчваше силно и съзнанието, че не обича баща си.
„Случаят ни е поставил един до друг на земята — казваше си той, докато ключарят разтребваше килията му — и ние си причинихме толкова зло, че едва ли може повече. И ето той иде сега в моя предсмъртен час да ми нанесе последния удар.“
Суровите укори на стареца заваляха върху него веднага щом останаха сами.
Жулиен не можа да се сдържи и заплака. „Какво срамно малодушие! — каза си той побеснял от ярост. — Сега той ще тръгне да разправя навсякъде колко ме е било страх; какво тържество за Валено и за всички жалки лицемери, които царуват във Вериер! Та те са важни големци във Франция, всички обществени блага са в ръцете им. Досега поне аз можех да кажа: «Те получават пари, това е вярно, всички почести се сипят върху тях, но аз пък имам благородството на сърцето.»
А ето сега един свидетел, на когото ще повярват всички и който ще раздрънка из целия Вериер, че съм се уплашил пред смъртта, и дори ще попритури нещо от себе си! И аз ще се окажа страхливец в това понятно за всички изпитание!“
Жулиен едва не беше в отчаяние. Той не знаеше как да се отърве от баща си. А да се преструва, така че да измами прозорливия старец, не бе по силите му в тази минута.
Той прекара бързо през ума си всички възможности.
— Аз имам спестени пари! — ненадейно извика той.
Тези гениални думи промениха мигом лицето на стареца и положението на Жулиен.
— Как да се разпоредя с тези пари? — продължи Жулиен вече по-спокойно: въздействието на думите му го освободи от всяко чувство за малоценност.
Старият дърводелец гореше от алчност да не изпусне тези пари, част от които Жулиен явно искаше да остави на братята си. Той говори дълго с жар, Жулиен можа от сърце да се посмее.
— Ето на, Господ ме научи как да направя завещанието. Ще дам по хиляда франка на братята си, а остатъка — на вас.
— Много добре — каза старецът, — този остатък ми се пада по право; но тъй като Бог се е смилил да смекчи сърцето ви, ако искате да умрете като добър християнин, ще трябва да си платите дълговете. Колко съм похарчил за вашата прехрана и вашето образование — вие не сте и помисляли…
„Ето я бащинската обич!“ — повтаряше си с горчивина Жулиен, когато най-сетне остана сам. Скоро влезе тъмничарят.
— Господине, след свиждане със старите родители, аз винаги донасям на квартирантите си бутилка хубаво шампанско. То е малко скъпичко, шест франка бутилка, затова пък развеселява сърцето.
— Донесете три чаши — нетърпелив като дете, каза му Жулиен — и повикайте двамата затворници, които, чувам, се разхождат в коридора.
Тъмничарят доведе при него двамата каторжници, които, заловени повторно, се готвеха да се върнат отново в каторгата. Това бяха злодеи, извънредно весели и наистина забележителни със своята хитрост, смелост и хладнокръвие.
— Ако ми дадете двадесет франка — каза единият от тях на Жулиен, — ще ви разкажа живота си от край до край. Това е екстра работа.
— Но няма ли да ме лъжете? — каза Жулиен.
— Съвсем не — отговори каторжникът, — ето тук е приятелят ми, той ми завижда за двадесетте франка и ще ме изобличи, ако лъжа.
Историята му беше отвратителна! Тя разкриваше едно безстрашно сърце, вълнувано само от една страст — парите.
Когато те си отидоха, Жулиен беше вече друг човек. Целият му гняв срещу себе си изчезна. Жестоката мъка, подлютена от малодушието, на което беше се поддал след заминаването на госпожа дьо Ренал, се превърна в тиха тъга.