„Ако не бях заслепен до такава степен от блестящата външност — каза си той, — бих видял, че парижките гостни са пълни с такива честни хора, както моя баща, или ловки нехранимайковци, както тези каторжници. Те са прави, никога светските хора не стават сутрин с тази мъчителна мисъл: как да обядвам днес? И те се хвалят отгоре на това със своята честност! И избрани за съдебни заседатели, с гордост осъждат човека, задето, чувствувайки, че премалява от глад, е откраднал някоя сребърна лъжица.
Но има ли кралски двор, стане ли дума да се загуби или да се спечели някой министерски портфейл, моите честни хора от светските гостни са готови на точно такива престъпления, каквито са престъпленията, на които гладът е тласнал тези двама каторжници…
Не съществува никакво естествено право; тези думи са остаряла глупост, напълно достойна за прокурора, който оня ден искаше моята смърт и чийто прадядо се е обогатил от някоя конфискация на Людовик XIV. Право има само тогава, когато има закон, който забранява да вършиш това или онова под страх на наказание. Преди закона естествена е била само силата на лъва или нуждата на живото същество, което е изпитвало глад, студ, с една реч — нужда… не, хората, постигнали почести, са само мошеници, които са имали късмет да не бъдат хванати на местопрестъплението. Обвинителят, когото обществото насъсква срещу мене, се е обогатил с безчестие… Аз извърших убийство и съм справедливо осъден, но ако не се смята това мое единствено деяние, Валено, който ме осъди, е сто пъти по-вреден за обществото.
Така е! — тъжно, но без гняв, додаде Жулиен. — Баща ми, въпреки скъперничеството си, е все пак по-добър от всички тези хора. Той никога не ме е обичал. Аз прелях чашата на търпението му, защото с моята позорна смърт хвърлих петно върху него. Този страх от липса на пари, това преувеличено схващане за хорските злини, наречено скъперничество, го кара по някакъв чудесен начин да се утешава и да дири сигурност в тези триста-четиристотин луидора, които мога да му оставя. Някоя неделя следобед той ще покаже своето злато на всичките си вериерски завистници. За такава цена — ще им каже неговият поглед — кой измежду вас не би се съгласил с радост синът му да бъде посечен на гилотината?“
Тази философия може би не беше далеч от истината, но тя беше от такова естество, че можеше да те накара да пожелаеш смъртта. Така минаха пет дълги дни. Той беше внимателен и ласкав с Матилд, защото виждаше, че я терзае люта ревност. Една вечер Жулиен помисли сериозно да се самоубие. Душата му беше сломена от дълбокото отчаяние, в което го беше хвърлило преди заминаването на госпожа дьо Ренол. Нищо не го блазнеше вече и в действителния живот, и във въображението. Отсъствието на телесни упражнения започваше да подкопава здравето му и в характера му се появи някаква екзалтираност и неустойчивост, както у млад немски студент. Той губеше оная мъжествена гордост, която с една здрава псувня отхвърля известни недостойни мисли, връхлитащи душата на нещастниците.
„Аз обичах истината. Къде е тя? Навсякъде лицемерие или най-малко шарлатанство, дори у най-добродетелните, дори у най-великите — и устните му се изкривиха от погнуса… Не, човек не може да се довери на човека.
Госпожа дьо ???, която събира милостиня за бедните сираци, ми казваше, че еди-кой си принц бил дал десет луидора; лъжа. Но какво говоря? Ами Наполеон в Света Елена! … Чисто шарлатанство е възванието в полза на римския крал.
Велики боже! Ако такъв човек, и то тогава, когато нещастието е трябвало да го призове строго към дълга, се унижава до шарлатанство, какво може да се очаква от останалия човешки род? …
Къде е истината? В религията ли? …
Да — добави той с горчива усмивка на безпределно презрение, — в устата на маслановци, на фрилеровци, на кастанедовци… Може би в истинското християнство, на чиито пастири не бива да плаща, както не са плащали на апостолите? … Но възнаграждение за свети Павел е била насладата да повелява, да проповядва, да кара хората да приказват за него…
Ах, ако съществуваше истинска религия… Глупец съм аз! Пред очите ми изниква готическа катедрала, дивни стъклописи; моето слабо сърце си представя свещенослужителя на тези стъклописи… Моята душа би го опознала, моята душа жадува за него… А вместо него аз виждам нагизден глупак с омаслени коси… някакъв кавалер дьо Бовоази, само че без неговите привлекателни черти…
Но ако съществува истински духовен пастир като Масион, като Фенелон… Масион миропомаза Дюбоа. «Спомените» на Сен-Симон ми развалиха мнението за Фенелон; но все пак, ако съществуваше един истински пастир… Тогава кротките души биха имали един стожер, около който да се обединят в света… Ние не бихме били самотни… Този добър пастир би ни говорил за бога. Но какъв бог? Не библейския Бог, дребнав, жесток деспот, изпълнен с жажда за мъст… а богът на Волтер, справедлив, благ, безконечен…“