Отведнъж го връхлетяха всички спомени от тази Библия, която той знаеше наизуст… „Но как, щом се съберем трима заедно, да повярваме в това голямо име БОГ, след като тъй чудовищно са злоупотребявали с него нашите свещеници?
Да живееш самотен! … Какво мъчение!…
Аз полудявам и ставам несправедлив — каза си Жулиен, като се удари по челото. — Аз съм самотен тук в тази килия; но аз не живях самотен на земята; могъщата идея за дълг ме крепеше. И този дълг, който сам, право или криво, си предписах… беше за мене като дънера на някое яко дърво, на което се облягах през време на буря; аз се люшках, мятах се насам-натам, нали в края на краищата съм човек… но не бях отнесен.
Влажният въздух на тази килия ми навява мислите за самота…
Но защо да лицемеря още, като проклинам лицемерието? Не смъртта, не килията, не влагата, а отсъствието на госпожа дьо Ренал ме смазва. Ако във Вериер, за да мога да я виждам, аз бях принуден да живея цели седмици, скрит в зимника на дома й, щях ли да се оплаквам?
Ето как се налага влиянието на моите съвременници — каза той високо и с горчив смях. — Говоря сам със себе си, на две крачки от смъртта, и все пак лицемеря… О, деветнадесети век!
…Един ловец гръмва в гората, жертвата му пада, той се спуща да я хване. Обувката му бутва един мравуняк, две стъпки висок, разрушава жилището на мравките, пръсва надалеч мравките, яйцата им… И най-мъдрите философи от мравешкия род никога няма да разберат какво е било това черно, огромно, страхотно тяло: ботушът на ловеца, който изведнъж е проникнал със светкавична бързина в тяхната обител, предшествуван от ужасен грохот, придружен от снопове червеникав огън.
…Така е й със смъртта, живота, вечността, неща съвсем прости за оня, който има достатъчно развити органи, за да ги схване…
Мушицата-еднодневка се ражда в девет часа сутринта през дългите летни дни, а умира в пет часа вечерта; как би могла да разбере тя думата «нощ»?
Дайте й още пет часа съществование и тя ще види и разбере какво е нощ.
Така и аз ще умра на двадесет и три години. Дайте ми още пет години живот, за да живея с госпожа дьо Ренал.“
И той се закиска като Мефистофел. „Какво безумие да се разсъждава върху тези велики загадки!
1. Лицемеря, като че тук има някой, който ме слуша.
2. Забравям да живея и да обичам, когато ми остават толкова малко дни да живея… Уви, госпожа дьо Ренал я няма; може би нейният мъж не ще я пусне вече в Безансон, за да продължава да се позори.
Ето откъде иде моята самота, а не от това, че в света няма справедлив, благ, всемогъщ, чужд на злобата и отмъщението Бог.
Ах, ако той съществуваше… Бих паднал в нозете му. «Заслужих смъртта — бих му казал; — но, велики боже, добри боже, милостиви боже, върни ми онази, която обичам!»“
Беше късно след полунощ. Подир един-два часа спокоен сън събуди го Фуке.
Жулиен се чувствуваше силен и твърд като човек, който ясно вижда в душата си.
ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА
— Не ми се ще да изиграя на този нещастен абат Ша-Бернар тази лоша шега — да го повикам тук — каза Жулиен на Фуке, — той след това няма да яде три дни. Но ти се погрижи да ми намериш някой янсенист, приятел на господин Пирар, дето не се поддава на интриги.
Фуке с нетърпение очакваше да му заговорят за това. Жулиен, спазвайки приличието, направи всичко, което изисква общественото мнение в провинцията. Благодарение на абат дьо Фрилер, въпреки несполучливия избор на изповедник, Жулиен се намираше в затвора под покровителството на конгрегацията; да беше по-умен, той би могъл да избяга. Но лошият въздух на подземната килия оказваше своето въздействие, разумът му слабееше. Затова пък щастието му бе още по-голямо, когато при него се върна госпожа дьо Ренал.
— Моят най-голям дълг е дългът ми към тебе — каза му тя, като го прегръщаше, — аз избягах от Вериер…
Жулиен нямаше никакво дребно самолюбие спрямо нея, той й разказа за всичките си слабости. Тя бе добра и ласкава с него.
Вечерта, едва излязла от затвора, тя поръча да извикат при леля й същия оня свещеник, който беше се вкопчил за Жулиен, както в своя плячка; тъй като той се стремеше само да разположи към себе си младите жени от висшето общество в Безансон, госпожа дьо Ренал лесно го склони да отиде в манастира Брей-льо-О да отслужи деветини.