Никакви думи не биха могли да предадат упоението и любовното безумие на Жулиен.
Като раздаваше злато наляво и надясно, като използуваше, а понякога и злоупотребяваше с влиянието на леля си, известна и богата черковница, госпожа дьо Ренал издействува да го вижда два пъти на ден.
Когато Матилд научи това, ревността едва не помрачи ума й. Господин дьо Фрилер й беше признал, че при всичкото си влияние не се решава да пренебрегне приличието до такава степен, че да й измоли позволение да се вижда с приятеля си повече от един път дневно. Матилд нареди да следят госпожа дьо Ренал, за да узнае и най-малките й постъпки. Господин дьо Фрилер напрягаше всички способности на своя ловък ум, за да й докаже, че Жулиен е недостоен за нея.
Колкото повече се измъчваше тя, толкова повече го обикваше и почти не минаваше ден, без да му устрои някоя ужасна сцена.
Жулиен се стараеше с всички сили да остане докрай] честен спрямо тази злочеста девойка, която беше тъй нелепо изложил; но необузданата му любов към госпожа дьо Ренал го завличаше всеки път. Когато с несъстоятелните си доводи не смогваше да убеди Матилд, че посещенията на съперницата й са съвсем невинни, той си! казваше: „Сега вече краят не драмата трябва да е много близък, в това е моето оправдание, ако не умея да се преструвам по-добре.“
Госпожица дьо Ла Мол получи известие за смъртта на маркиз дьо Кроазноа. Господин дьо Талер, големият богаташ, си позволил да изкаже някои неприятни догадки относно изчезването на Матилд; господин дьо Кроазноа го помолил да ги опровергае: господин дьо Талер му показал получените от него анонимни писма, изобилствуващи с тъй изкусно съпоставени подробности, че клетият маркиз не могъл да не види истината.
Господин дьо Талер си позволил няколко доста грубички шеги. Побеснял от гняв и от мъка, господин дьо Кроазноа поискал толкова неприемливи извинения, че милионерът предпочел дуела. Глупостта възтържествувала; и един от най-достойните за обич хора в Париж намери смъртта си едва на двадесет и четири години.
Тази смърт направи странно и болезнено впечатление върху отслабналата душа на Жулиен.
— Клетият Кроазноа — каза той на Матилд — се държа към нас наистина много внимателно и честно; той би трябвало да ме мрази след вашите неблагоразумия постъпки в гостната на майка ви и да търси свада с мене; защото омразата, когато дохожда след презрението, е обикновено бясна…
Смъртта на господин дьо Кроазноа промени всички кроежи на Жулиен за бъдещето на Матилд; няколко дни той непрекъснато й доказваше, че трябва да приеме ръката на господин дьо Люз.
— Той е срамежлив човек, не е чак такъв йезуит — казваше й той — и без друго ще достигне високо положение. Надарен с по-мрачно и по-упорито честолюбие, отколкото нещастния Кроазноа, той, макар и да няма дукове в рода си, не ще се подвоуми да се ожени за вдовицата на Жулиен Сорел,
— За вдовица, която презира силните чувства — отвърна студено Матилд, — защото тя достатъчно живя, за да види как любимият й след шест месеца предпочита друга жена, виновница при това за всичките им нещастия,
— Вие сте несправедлива; посещенията на госпожа дьо Ренал ще дадат най-блестящите фрази на парижкия адвокат, който ходатайствува за моето помилване; той ще изобрази убиеца, заобиколен от грижите на своята жертва. Това може да произведе впечатление и може би един ден вие ще ме видите герой на някаква мелодрама и т.н., и т.н.
Дива ревност при пълна невъзможност да си отмъсти, непрестанна скръб без надежда занапред (защото дори да допуснеше, че Жулиен ще се спаси, как да спечели отново сърцето му?), срам и болка от съзнанието, че обича повече от всякога този неверен любовник — всичко това хвърляше госпожица дьо Ла Мол в мрачно мълчание, от което не можеха да я изтръгнат нито ревностните грижи на господин дьо Фрилер, нито грубата откровеност на Фуке.
Що се отнася до Жулиен, той, като не се смята времето, което му отнемаше Матилд, живееше само с любовта си и почти не мислеше за бъдещето. И такова е чудното действие на тази страст, когато тя надхвърля обикновеното и в нея няма никаква преструвка, че госпожа дьо Ренал почти споделяше неговото безгрижие и неговата тиха радост.
— Някога — казваше й Жулиен, — когато през време на нашите скитания около горите на Вержи аз можех да бъда така щастлив, бясно честолюбие увличаше душата ми в незнайни страни. Вместо да притисна до сърцето си тази прелестна ръка, която беше толкова близо до устните ми, аз оставях бъдещето да ме отнесе далече от тебе; аз бях погълнат от мисълта за многобройните битки, от които трябваше да изляза победител, за да съградя грамадното си състояние… Не, аз щях да умра, без да позная щастието, ако вие не бяхте Дошли при мене в тази тъмница.