Той би предпочел коя и да е опасност пред това смъртно безпокойство. Колко пъти само пожела да се случи на госпожа дьо Ренал някоя работа, която да я накара да се прибере в къщи и да напусне градината! Усилието, което Жулиен бе принуден да направи над себе си, бе толкова силно, че гласът му се бе изменил съвсем; скоро и гласът на госпожа дьо Ренал почна да трепери, но Жулиен не забеляза това. Жестокият двубой между дълга и нерешителността беше толкова мъчителен, че той не виждаше нищо извън себе си. Часовникът на замъка удари десет без четвърт, а той още не се осмеляваше да направи нищо. Възмутен от страхливостта си, Жулиен си каза: „Точно когато удари десет часът, аз ще изпълня онова, което през целия ден се заричах да направя тая вечер, или ще се кача в стаята си и ще си пръсна черепа.“
След последния миг на очакване и мъка, през който от силно вълнение Жулиен не се помнеше вече, часовникът високо над главата му прозвъня десет. Всеки удар на тази съдбоносна камбана отекваше в гърдите му и го караше почти да потрепери.
Най-сетне, докато последният удар на часовника още продължаваше да ехти, той протегна ръката си и хвана ръката на госпожа дьо Ренал, която я дръпна веднага. Без да съзнава ясно какво прави, Жулиен я улови отново. Колкото и да бе сам развълнуван, порази го ледената студенина на хванатата ръка; той я стисна конвулсивно и силно; едно последно усилие да се изтръгне и ръката най-сетне остана в неговата.
Блаженство изпълни душата му не защото обичаше госпожа дьо Ренал, но защото свърши това ужасно мъчение. За да не забележи госпожа Дервил нищо, той сметна за свой дълг да говори; гласът му тогава прозвуча силен и гръмък. Гласът на госпожа дьо Ренал, напротив, издаваше такова вълнение, че нейната приятелка я помисли за болна и предложи да се приберат вътре. Жулиен почувствува опасността: „Ако госпожа дьо Ренал си влезе в гостната, аз ще изпадна в същото ужасно положение, в което прекарах деня. Много малко държах тази ръка, за да се смята това като извоювана от мене победа.“
В мига, когато госпожа Дервил поднови предложението си да се приберат в гостната, Жулиен стисна отдадената му покорно ръка.
Госпожа дьо Ренал се готвеше да стане, но седна пак и каза със замрял глас:
— Наистина се чувствувам малко болна, но на чист въздух ми е по-добре.
Тия думи потвърдиха щастието на Жулиен и в тая минута то беше безкрайно: той се разприказва, забрави преструвките си и на двете заслушани в него приятелки се стори, че няма по-мил човек от него. Ала в това сполетяло го отведнъж красноречие имаше още някакъв дял от малодушие. Той се боеше страшно да не би, измъчена от вятъра, който се надигаше и предвещаваше буря, госпожа Дервил да поиска да се прибере сама в гостната. Тогава той щеше да остане очи в очи с госпожа дьо Ренал. Преди малко по една случайност той бе проявил сляпа смелост, достатъчна, за да действува човек; но сега чувствуваше, че не е по силите му да каже и най-простата дума на госпожа дьо Ренал. Колкото и леки да бяха нейните укори, той щеше да бъде бит, а победата, която току-що бе извоювал — изгубена.
За негово щастие тая вечер неговите прочувствени и надути речи намериха съчувствие у госпожа Дервил, която много често го намираше непохватен като дете и не много забавен. Що се отнася до госпожа дьо Ренал, тя, оставила ръката си в ръката на Жулиен, не мислеше за нищо; тя живееше като че в самозабрава. Тия часове, прекарани под голямата липа, която според преданието в тоя край била посадена от Шарл Смели, си останаха за нея време на най-голямо щастие. Тя слушаше с наслада въздишките на вятъра в гъстия листак на липата и ромона от първите капки, които затупаха по долните листа. Жулиен не забеляза едно обстоятелство, което би го успокоило доста: госпожа дьо Ренал стана да помогне на братовчедка си да повдигне една саксия, съборена от вятъра в краката им, и бе принудена да си отдръпне ръката, но щом седна отново, веднага му отдаде ръката си почти без борба, като че това бе нещо уговорено между тях.
Полунощ бе отзвънила отдавна; трябваше най-сетне да напуснат градината; разделиха се. Госпожа дьо Ренал, упоена от любовното си щастие, тънеше в такова неведение, че дори не се укоряваше в нищо. Щастието пъдеше съня от клепачите й. Дълбок сън налегна Жулиен, изнурен до смърт от борбите, които целия ден свянът и гордостта бяха водили в сърцето му.
На другия ден заранта събудиха го в пет часа; и — колко жесток удар би било за госпожа дьо Ренал, ако тя узнаеше това! — той дори не си спомни за нея. Той беше извършил дълга си, своя героичен дълг! Щастлив от това съзнание, той се заключи в стаята си и с някаква нова наслада се зачете в подвизите на своя герой.