— Мъжът ми няма да дойде с нас — додаде госпожа дьо Ренал. — Той е повикал градинаря и камериера и те заедно ще продължат да пълнят с нова шума всички сламеници в къщи. Тая заран са натъпкали всички легла на първия етаж, сега са на втория.
Жулиен побледня; той изгледа госпожа дьо Ренал със странен поглед и ускорил крачките си, бързо я отведе настрана. Госпожа Дервил ги остави да се отдалечат.
— Спасете ми живота — каза Жулиен на госпожа дьо Ренал, — едничка вие сте в състояние да сторите това; вие знаете, че камериерът ме мрази до смърт. Трябва да ви призная, госпожо, аз имам един портрет; скрил съм го в сламеника на леглото си.
Като чу това, госпожа дьо Ренал пребледня на свой ред.
— Само вие, госпожо, можете сега да влезете в стаята ми; поразровете, без да се забележи, в оня ъгъл на сламеника, който е най-близо до прозореца, и ще намерите в него една кутийка от черен гладък картон.
— И в нея има портрет! — възкликна госпожа дьо Ренал, като едва се държеше на крака.
Жулиен забеляза нейното отчаяние и тозчас се възползува от него:
— Още една молба имам към вас, госпожо: умолявам ви в името на бога да не поглеждате тоя портрет, това е моя тайна.
— Тайна! — повтори госпожа дьо Ренал с помръкнал глас.
Но макар и да бе възпитана между хора, които се гордеят с богатството си и мислят само за пари, любовта, разцъфтяла в душата й, я бе научила вече на великодушие. Колкото жестоко да бе наранена, госпожа дьо. Ренал със саможертвена готовност почна да разпитва Жулиен, за да може да изпълни правилно поръчката.
— И тъй — каза му тя, тръгнала, — малка кръгла кутийка от черен, съвсем гладък картон.
— Да, госпожо — отговори Жулиен с оня суров вид, който мъжете добиват пред опасността.
Тъй бледа, като че отиваше на смърт, тя се изкачи на втория етаж на замъка. Напанагон на всичките си мъки, тя почувствува, че й призлява, но съзнанието, че трябва да помогне на Жулиен, й върна силите.
„Аз трябва да намеря тази кутия“ — каза си тя и забърза още повече.
Тя чу как приказва мъжът й с камериера тъкмо в стаята на Жулиен. За щастие те влязоха в стаята на децата. Тя повдигна сламеника и толкова припряно мушна ръка в сламеника, че си одра пръстите. Но макар и да беше много чувствителна към подобна малка болка, тя не я усети, защото почти в същия миг напипа гладката повърхност на картонената кутия. Тя я грабна и избяга.
Едва освободена от страха, че мъжът й може да я свари, ужасът, който будеше у нея тази кутия, я хвърли в такъв смут, че тя насмалко не припадна.
„Значи, Жулиен е влюбен и аз държа в ръцете си портрета на обичаната от него жена!“
Разкъсвана от всички страдания на ревността, госпожа дьо Ренал се отпусна на един стол в преддверието на апартамента. Нейното безкрайно неведение й помагаше и в тази минута, почудата уталожваше мъката й. Влезе Жулиен, сграбчи кутията и без да поблагодари, без да продума нито дума, се затече в стаята си, дето запали огън и изгори кутията начаса. Той беше бледен, смазан, преувеличаваше големината на застрашаващата го преди малко опасност.
„Портретът на Наполеон — мислеше си той, като клатеше глава, — намерен скрит у един човек, който храни такава омраза към узурпатора! Намерен от господин дьо Ренал, тоя отчаян роялист, който е тъй озлобен срещу мене! И като връх на моята непредпазливост върху белия картон от опакото на портрета цели редове, написани с моята ръка, които не оставят никакво съмнение за преклонението ми! И всяко от тези любовни излияния е датирано! Едното е дори от завчера.
Цялото ми добро име щеше да рухне и да изчезне в един миг! — казваше си Жулиен, като гледаше как гори кутията. — А моето име е всичко, което имам, аз живея само с него… И какъв живот е моят, господи боже!“
Един час по-късно, смазан от умора и жалост към себе си, Жулиен съвсем се разчувствува. Той пресрещна госпожа дьо Ренал, взе ръката й и я целуна по-чистосърдечно, отколкото кога да е по-рано. Тя пламна цялата от щастие и почти в същия миг отблъсна Жулиен, обзета от ревност. Гордостта на Жулиен, неопомнила се още от неотдавнашия удар, заслепи разсъдъка му в тая минута. Той видя в лицето на госпожа дьо Ренал само една богата жена, пусна ръката й с презрение и отмина. Отиде да се разхожда замислен в градината, но скоро горчива усмивка се появи на устните му.
„Разхождам се спокойно, като да съм господар на времето си. Не се занимавам с децата! Господин дьо Ренал пак ще ме обсипе с ругатните си, и с право.“ Той изтича в стаята на децата.
Най-малкото от тях, което той обичаше много, почна да се милва около него и това посмекчи лютата му мъка.
„То не ме презира още — помисли си Жулиен. Но тозчас се укори за мекото си сърце — това бе нова проява на слабост. — Тия деца ме милват също както биха милвали младото ловджийско куче, купено вчера.“