Жулиен си пое дъх една минута под сянката на тези грамадни скали и пак се закатери нагоре. Скоро по една тясна, едва забележима пътека, по която вървят само козарите, той се покачи върху една шеметна чука, дето бе сигурен, че се е уединил от всички хора. Тази височина го накара да се усмихне, тя му показваше висотата, която жадуваше да достигне духът му. Чистият въздух на тези високи планини изпълни с ведрина и радост душата му. Вериерският кмет продължаваше да олицетворява за него всички богаташи и нахалници на земята; но Жулиен чувствуваше, че омразата, която доскоро пламтеше в душата му, въпреки бурните си пориви не крие в себе си нищо лично. Ако престанеше да вижда господин дьо Ренал, той за една седмица щеше да забрави и него, и замъка му, и кучетата му, и децата му, и цялото му семейство. „Не знам как го принудих да направи такава голяма жертва. Малко ли е? Повече от петдесет екюта на година! А само преди миг едва се изскубнах от най-голямата опасност. Ето ти две победи в един ден; втората е незаслужена; ще трябва да отгатна на какво я дължа. Но да оставим за утре тия мъчителни търсения.“
Изправен върху високата канара, Жулиен гледаше небето, нажежено от августовското слънце. В полето под канарата свиреха щурци; млъкнеха ли те, навред околовръст настъпваше тишина. Той виждаше под краката си местността на двадесет левги далеч. Един ястреб, излетял от високите скали над главата му, се виеше във висините и Жулиен от време на време съзираше как описва безшумно своите огромни кръгове. Окото на Жулиен следеше неволно хищната птица. Нейните спокойни и могъщи движения го поразяваха, той завиждаше на нейната сила, завиждаше на нейната самота.
Ето такава бе съдбата на Наполеон, ще бъде ли такава един ден неговата?
ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА
ЕДНА ВЕЧЕР
Yet Julia’s very coldness still war kind,
And tremulously gentle her small hand
Withdrew itself from his, but left behind
A little pressure, thrilling, and ro bland
And slight, so very slight that to the mind,
Twas but a doubt.9
Ала той трябваше все някак да се мерне във Вериер. На излизане от свещеническия дом Жулиен по една щастлива случайност срещна господин Валено, комуто побърза да разправи, че са му увеличили заплатата.
Когато се върна във Вержи, Жулиен слезе в градината чак когато се смрачи напълно. Душата му беше уморена от многото силни чувства, които я бяха вълнували през този ден. „Какво да им кажа?“ — помисли си той с безпокойство, като си спомни за дамите. И на ум не му идваше, че душевното му състояние е тъкмо на равнището на тия дребни случки, с които обикновено се ограничава интересът на жените. Госпожа Дервил и дори приятелката й често не разбираха Жулиен, а и той сам наполовина разбираше онова, което те му казваха. Такова въздействие имаше силата и, позволявам си да се изразя така, величието на страстните пориви, които разтърсваха душата на този млад честолюбец. В тази необикновена душа почти всеки ден вилнееше буря.
Когато влезе тая вечер в градината, Жулиен бе склонен да се приобщи към мислите на двете красиви братовчедки. Те го очакваха с нетърпение. Той зае обикновеното си място до госпожа дьо Ренал. Скоро съвсем се стъмни. Той се опита да вземе бялата ръка, която отдавна виждаше до себе си, опряна върху облегалото на стола. Госпожа дьо Ренал се поколеба малко, но накрая я изтръгна силно — явно бе сърдита. Жулиен бе склонен да не настоява и да продължи да бъбри весело, когато изведнъж чу да се приближава господин дьо Ренал.
В ушите на Жулиен още звучеха тазсутрешните ругатни. „Няма ли да бъде — каза си той — най-добрата подигравка с тоя човек, обсипан тъй щедро с всички блага на съдбата, ако овладея ръката на жена му точно пред очите му? Да, аз ще го направя това, аз, когото той оплю с такова презрение.“
От тоя миг спокойствието, тъй несвойствено на Жулиеновия характер, бързо го напусна; обзе го такова мъчително желание, че той престана да мисли за всичко друго, освен да накара госпожа дьо Ренал да му отдаде доброволно ръката си.
Господин дьо Ренал приказваше с негодувание върху политиката: двама-трима вериерски индустриалци ставаха решително по-богати от него и искаха да се опълчат срещу него в изборите. Госпожа Дервил го слушаше. Разядосан от неговите речи, Жулиен приближи стола си до стола на госпожа дьо Ренал. Тъмнината скриваше движенията му. Той дръзна да сложи ръката си досам красивата ръка, която се подаваше гола от роклята. Обзе го трепет, мислите му се объркаха, той доближи бузата си до тая прекрасна ръка и се осмели да прилепи устни върху нея.
9
Но вхладността на Жулия имаше благосклонност; треперейки, тя издърпа своята малка ръка из неговата, а той с трепет почувствува лекото притискане по пръстите й. То беше толкова нежно и леко, толкова безкрайно леко, че остави в душата му само съмнение.