Госпожа дьо Ренал изтръпна. Мъжът й беше на четири крачки от нея, тя побърза да даде ръката си на Жулиен и в същото време лекичко го поотблъсна. Докато господин дьо Ренал сипеше хули срещу тия нищожества и якобинци, които трупаха пари, Жулиен покриваше протегнатата ръка със страстни целувки — поне такива се струваха те на госпожа дьо Ренал. А между това клетата жена в този съдбоносен ден държеше в ръцете си доказателство, че мъжът, когото тя обожаваше, без да си признае това, обича друга. През целия ден, докато Жулиен го нямаше, тя се чувствуваше безкрайно нещастна и това бе я накарало да поразмисли.
„Как! Нима аз обичам — казваше си тя, — нима аз съм обикнала! Аз, омъжената жена, съм влюбена! Но — казваше си тя — аз никога не съм изпитвала към мъжа си това безпросветно безумие, което не ми дава да си откъсна мисълта от Жулиен. А той всъщност е само едно дете, изпълнено с уважение към мене! Това безумие ще мине. Не е ли все едно за мъжа ми какви чувства изпитвам към този момък! Господин дьо Ренал би се отегчавал от разговорите, които водя с Жулиен върху въображаеми неща. Той мисли за работите си. И аз не му отнемам нищо, за да го дам на Жулиен.“
Никаква преструвка не помрачаваше чистотата на тази невинна душа, заблудена от никога неизпитвана дотогава страст. Тя се лъжеше, но без да знае това, и все пак в нея инстинктивната й добродетел надаваше тревога. Ето такава вътрешна борба я вълнуваше, когато Жулиен се яви в градината. Тя го чу да говори и почти в същия миг го видя да сяда до нея. Душата й трепна цялата, сякаш грабната от това чудесно щастие, което от две седмици повече я учудваше, отколкото я съблазняваше. Всичко беше неочаквано за нея. „Достатъчно е — каза си след няколко мига тя — да видя Жулиен, за да забравя всичките му грехове?“ Стана й страшно; и ето тогава тя издърпа ръката си от неговата.
Палещите от страст целувки, каквито тя никога не бе получавала, я накараха изведнъж да забрави, че той навярно обича друга жена. За минута той престана да бъде виновен в очите й. Изчезна унизителната скръб, рожба на подозрението, и щастието, за което никога не бе дори мечтала, я изпълни с любовен възторг и безумна радост. Тази вечер се стори омайна на всички, с изключение на вериерския кмет, който не можеше да забрави забогателите индустриалци. Жулиен не мислеше вече за тъмните си честолюбиви помисли, нито за мъчно изпълнимите си планове. За пръв път в живота си той се почувствува покорен от властта на красотата. Унесен в неясни и сладки блянове, тъй чужди на неговия характер, той стискаше нежно ръката, която го пленя ваше с божествената си хубост, и смътно слушаше как шумолят листата на липата, поклащани от лекия нощен ветрец, и как лаят в далечината кучетата от мелницата на брега на Ду.
Ала това чувство беше наслада, а не страст. Когато се прибра в стаята си, той мислеше само за едно: какво щастие е да се зачете отново в любимата си книга; на двадесет години мисълта за света и за впечатлението, което ще направи в него, е по-силна от всичко.
Но скоро той остави книгата настрана. Като размишляваше върху победите на Наполеон, той откри нещо ново в своята. „Да, аз спечелих едно сражение — каза си той, — но трябва да се възползувам от него, трябва да смажа гордостта на този надменен благородник, докато се намира в отстъпление. Това е чисто по наполеоновски. Аз трябва да поискам тридневен отпуск, за да навестя приятеля си Фуке. Ако господин дьо Ренал ми откаже, ще го оставя да реши сам какво да прави, но той ще отстъпи.“
Госпожа дьо Ренал не можа да затвори очи. Струваше й се, че не е живяла досега. Тя преживяваше отново и отново блаженството, което я бе обхванало, когато почувствува пламенните целувки, с които Жулиен покриваше ръката й.
И от един път в ума й се мярна тая ужасна дума: „Прелюбодеяние.“ Всичко отвратително, което най-низкото разпътство може да вложи в представата за плътската любов, изникна вкупом пред въображението й. И тези мисли като че се стремяха да очернят нежния и божествен образ на Жулиен и щастието да го обича. Бъдещето й се рисуваше в зловещи краски. Тя виждаше вече как всички я презират.
Тази минута бе непоносима; душата й блуждаеше, запокитена в непознати области. Доскоро още тя вкусваше неизпитано щастие, а сега отведнъж тънеше в нечовешки мъки. Никога не беше си представяла, че може човек така да страда; разумът й се помрачи. За миг й мина мисълта да признае на мъжа си, че се бои да не се влюби в Жулиен. Но това би значело да разкаже всичко за него. За щастие спомни си наставлението, което й беше дала леля й преди сватбата. Леля й беше я предупредила колко е опасно да се споделя всичко с мъжа, който в края на краищата си остава господар. Обзета от безмерно страдание, тя закърши ръце.