Противоречиви и мъчителни образи възникваха разбъркано в съзнанието й. Госпожа дьо Ренал ту се страхуваше, че не е обичана, ту ужасната мисъл за грях я терзаеше, като че на другия ден щяха да я приковат върху позорния стълб на площада във Вериер с дъсчица, дето сганта щеше да чете за нейното прелюбодеяние.
Госпожа дьо Ренал нямаше никакъв житейски опит; дори ако бе съвсем будна и обладаваше всички способности на разума си, тя нямаше да разбере, че да съгреши пред бога, не е същото, както да е охулена и подхвърлена на всеобщо презрение.
Когато ужасната мисъл за прелюбодеянието и за цялото безчестие, което по нейно схващане това престъпление влечеше след себе си, я оставяше за минута и тя почваше да мисли колко сладко е да живее с Жулиен невинно, както в миналото, тогава я сполиташе непоносимата мисъл, че Жулиен обича друга жена. Тя сякаш отново виждаше колко побледня той, когато се уплаши, че ще изгуби портрета на тая жена и ще я изложи, ако остави да го видят. За пръв път беше съзряла страх върху това спокойно и тъй благородно лице. Той никога не беше се тревожил така за нея или за децата й. И тази нова мъка, когато тя не знаеше къде да се дене от скръб, преля чашата на страданията, която е дадено на една човешка душа да понесе. От гърдите на госпожа дьо Ренал неволно се изтръгнаха викове, които събудиха камериерката. Изведнъж тя видя до леглото си пламъка на една свещ и позна Елиза.
— Вас ли обича той? — извика тя обезумяла.
Учудена от ужасното състояние, в което заварваше господарката си, камериерката за щастие не обърна внимание на нейните странни думи. Госпожа дьо Ренал съзна начаса непредпазливостта си: „Тресе ме — каза й тя — и ми се струва, че бълнувам; останете при мене.“ Принудена да се сдържа, тя се опомни съвсем, стана й по-леко; разумът си възвърна властта, която полусънното състояние му беше отнело. За да се освободи от втренчения поглед на камериерката си, тя й заповяда да чете вестника и успокоена от монотонния глас, с който момичето четеше някаква дълга статия от „Котидиен“, госпожа дьо Ренал взе добродетелното решение да се държи с Жулиен съвсем студено, когато го види пак.
ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА
ПЪТУВАНЕ
В Париж можеш да намериш елегантни хора, в провинцията попадат кора с характер.
На другия ден още в пет часа, преди госпожа дьо Ренал да се покаже, Жулиен вече получи от мъжа й тридневен отпуск. Неочаквано за себе си Жулиен почувствува желание да я види пак, спомни си прелестната й ръка. Той слезе в градината, госпожа дьо Ренал се забави дълго. Но ако я обичаше, Жулиен би я видял зад полупритворените прозоречни капаци на първия етаж, долепила чело върху стъклото. Тя го гледаше. Най-сетне, въпреки решението си, тя се осмели да слезе в градината. Вместо привичната й бледност на лицето й бе избила ярка руменина. Тази простосърдечна жена очевидно се вълнуваше силно: някаква напрегнатост и дори гняв нарушаваха обичайния израз на невъзмутимо и сякаш възмогнало се над всички суетни грижи на живота спокойствие, което придаваше толкова чар на това небесно лице.
Жулиен пристъпи към нея припряно; той гледаше с възторг хубавите й ръце, които се виждаха изпод набързо метнатия шал. Свежият утринен въздух сякаш усилваше още повече блясъка на лицето й, върху което след преживените през нощта вълнения още по-пълно се отразяваха всички впечатления. Нейната скромна и трогателна красота, едновременно съживена от мисли, които не можеш да видиш в низшите обществени слоеве, сякаш пробуди у Жулиен някакво душевно свойство, което той никога дотогава не беше усетил в себе си. Прехласнат от прелестите, които откриваше неговият жаден поглед, Жулиен не се съмняваше, че ще го посрещнат приятелски и дори не мислеше за това. И тъкмо по тая причина учуди го преднамерената ледена студенина, в която той дори долови желание да го турят на мястото му.
Радостната усмивка угасна завчас на устните му; той си спомни какво положение заема в обществото, особено в очите на тая знатна и богата наследница. За миг лицето му се промени, на него бе изписано сега само високомерие и злоба против самия себе си. Обхвана го силен яд, че е забавил заминаването си повече от час — и това, за да го посрещнат и унижат така.
„Само глупакът — каза си той — може да се сърди на другите: камъкът пада, защото е тежък. Завинаги ли ще си остана такова дете? Кога ще се науча да давам от душата си на тези хора толкова, колкото се полага за парите им? Ако искам да ме уважават те и да се уважавам сам, трябва да им покажа, че само моята сиромашия встъпва в сделка с тяхното богатство, но че сърцето ми витае на хиляди левги от тяхното безочие, на шеметна висота, дето не могат да го достигнат тяхното жалко презрение и благоволение.“