Що се отнася до мен, аз намирам само един недостатък в Алеята на верността — това официално наименование се чете на петнадесет-двадесет места, написано върху мраморни плочи, за които господин дьо Ренал получи още един кръст, — не харесвам аз в Алеята на верността варварския начин, по който властта нарежда да се кастрят и стрижат до кора тези могъщи явори. Вместо да наподобяват с ниските си, кръгли и приплеснати корони най-просташките градинарски зеленчуци, те биха могли спокойно да добият онези великолепни форми, които имат яворите в Англия. Но волята на господин кмета е непреклонна и два пъти годишно всички дървета, принадлежащи на общината, биват безжалостно осакатявани. Местните либерали приказват — ала те преувеличават, — че ръката на общинския градинар е станала още по-жестока, откакто викарият господин Маслон се е научил да си присвоява добива от това стрижене.
Този млад духовник бе изпратен от Безансон преди няколко години, за да наблюдава абата Шелан и още няколко свещеници в околностите. Един стар полкови хирург, участник от похода в Италия, оттеглил се на почивка във Вериер, който бил приживе според господин кмета едновременно якобинец и бонапартист, се осмели един ден да се оплаче пред него за редовното обезобразяване на тези хубави дървета.
— Обичам сянката — отвърна господин дьо Ренал с онази отсянка от високомерие в гласа, която подхожда, когато се говори с един хирург, кавалер на Почетния легион, — обичам сянката, затова нареждам да подрязват моите дървета, за да дават те сянка, и не разбирам за какво служи едно дърво, ако не може, както полезният орех, да носи доход.
Ето великата дума, която решава всичко във Вериер: да носи доход. До нея, само до нея се свеждат мислите на повече от трите четвърти от обитателите.
Да носи доход — ето основанието, което решава всичко в това градче, което ви се е сторило толкова красиво. Чужденецът, който дохожда, пленен от красотата на околните прохладни и дълбоки долини, си въобразява отначало, че жителите му са възприемчиви за хубавото: те говорят много често за хубостта на своя край: не може да се откаже, че те държат много на нея; но затова, защото тя привлича чужденци, чиито пари обогатяват стопаните на ханищата, а това по силата на градските налози автоматично носи доход за града.
През един хубав есенен ден господин дьо Ренал се разхождаше по Алеята на верността, хванал под ръка жена си. Слушайки мъжа си, който говореше с важен вид, госпожа дьо Ренал следеше с неспокойно око движенията на три момченца. Най-голямото, което можеше да има единадесет години, се доближаваше много често до парапета с явното намерение да се покачи на него. Един мек глас изричаше тогава името Адолф и детето се отказваше от честолюбивия си замисъл. Госпожа дьо Ренал изглеждаше жена на тридесет години, но още доста красива.
— Да гледа само да не се разкайва после тоя господинчо от Париж — казваше господин дьо Ренал с оскърбен тон и неговите бузи изглеждаха още по-бледи от обикновено. — Аз все имам някой и друг приятел при двора…
Но макар и да се каня да ви говоря за провинцията в продължение на двеста страници, все пак не съм такъв варварин, че да ви мъча с дългия ход и сложните усуквания на един провинциален разговор.
Тоя господинчо от Париж, тъй омразен на вериерския кмет, бе не друг, а господин Апер, който преди два дни беше се изхитрил да проникне не само в затвора и приюта за бедни във Вериер, но и в болницата, управлявана безвъзмездно от кмета и най-видните собственици в града.
— Но — отвърна плахо госпожа дьо Ренал — какво лошо може да ви направи този господин от Париж, щом като вие управлявате имота на бедните с такава добросъвестност и честност?
— Той е дошъл само за да ни охули, а после ще помести статии в либералните вестници.
— Та вие не ги четете никога, друже мой.
— Но хората ни приказват постоянно за тези якобински статии; всичко това ни отвлича и ни пречи да правим добро2. Колкото за мен, аз никога няма да простя това на кюрето.
ТРЕТА ГЛАВА
ИМОТЪТ НА БЕДНИТЕ
Един добродетелен свещеник, чужд на сплетните, е цяло провидение за селото.
Трябва да кажем, че свещеникът на Вериер, който, макар и осемдесетгодишен старец, беше запазил благодарение пресния въздух на планините желязно здраве и железен характер, имаше правото да посещава във всяко време затвора, болницата и дори приюта за бедни. И господин Апер, който носеше препоръчително писмо от Париж до свещеника, има благоразумието да дойде в това малко любопитно градче точно в шест часа заранта. Начаса той отиде в свещеническия дом.