Докато тези чувства се тълпяха в душата на младия възпитател, подвижното му лице доби израз на страдаща гордост и на свирепа злоба. Госпожа дьо Ренал съвсем се смути, като видя това. Добродетелната студенина, с която тя искаше да го посрещне, се смени на лицето й с участие, изпълнено от учудване пред внезапната промяна, която беше видяла у него. Безсмислените думи, които си разменят хората сутрин за здравето и за времето, замряха едновременно върху устните на двамата. Жулиен, чийто разсъдък не бе смутен от никаква страст, намери много бързо начин да покаже на госпожа дьо Ренал, че не се смята ни най-малко в приятелски отношения с нея; той не й каза нищо за малкото пътуване, което се готвеше да направи, поклони й се и си тръгна.
Додето тя го гледаше как си отива, смазана от мрачната гордост, която бе прочела в неговия тъй мил до вчера поглед, най-големият й син дотича от градината и като я прегърна, каза:
— Ние имаме ваканция, господин Жулиен заминава.
Като чу това, госпожа дьо Ренал усети в сърцето си смъртен студ; тя бе нещастна заради добродетелта си, но сега бе още по-нещастна заради слабостта си.
Това ново събитие погълна цялото й въображение; всичките й благоразумни решения, взети през изтеклата страшна нощ, се изпариха в миг. Тя трябваше да мисли сега не как да устои на този обаятелен изгорник, а че го губи завинаги.
Но тя трябваше да отиде на закуската. Като напук господин дьо Ренал и госпожа Дервил приказваха през цялото време за заминаването на Жулиен. На вериерския кмет беше се сторил необичаен решителният той, с който Жулиен бе поискал отпуск.
— Това селянче има несъмнено в джоба си предложение от някого. Но който и да е той, дори да е Вадено, ще се пообезсърчи сега, когато трябва да покачи годишната заплата на шестстотин франка. Вчера във Вериер сигурно са му поискали три дни срок, за да поразмислят, и тая сутрин, за да не бъде принуден да ми даде отговор, нашият приятел заминава за планината. Да бъдеш принуден да се съобразяваш с някакъв нищожен дърводелец, който нахалничи — ето докъде сме достигнали ние!
„Щом мъжът ми, който не знае колко дълбоко е оскърбил Жулиен, смята, че той ще ни остави, какво трябва да мисля аз? — каза си госпожа дьо Ренал. — Ах, всичко е свършено!“
За да може поне да си поплаче на свобода и да не отговаря на запитванията на госпожа Дервил, тя каза, че я боли ужасно глава и отиде да си легне.
— Ето на какви са жените — повтори господин дьо Ренал, — винаги нещо скърца в тези сложни машини.
И той стана от масата с присмех на уста.
През това време, докато госпожа дьо Ренал, жертва на една жестока страст, в която я беше оплел случаят, преживяваше най-ужасни мъки, Жулиен следваше весело своя път сред най-хубавите гледки, които могат да открият пред човешкия поглед планините. Той трябваше да превали голямата планинска верига на север от Вержи. Пътеката, по която той възлизаше полека-лека между големите букаци, лъкатушеше безкрайно по склона на високата планина, която огражда от север долината на Ду. Скоро пред очите на пътника, минал най-ниските бърда, между които Ду извива към юг, се разстлаха плодородните равнини на Бургундия и Божоле. Колкото и безчувствена да беше душата на този млад честолюбец към тоя род красота, той неволно се спираше от време на време, за да погледа просторната и величава картина.
Най-сетне той се добра до върха на голямата планина, покрай която трябваше да мине, за да се спусне най-бързо в усамотената долина, дето живееше неговият приятел, младият търговец на дърва Фуке. Жулиен не бързаше да види нито него, нито кое да е друго човешко същество. Укрил се като хищна птица сред голите скали, които увенчават високата планина, той можеше да види от много далеч всекиго, който се приближеше насам. Посред почти отвесния склон на една от канарите той откри малка пещера. Запъти се към нея и скоро се разположи в това убежище. „Тук — каза си той със светнали от радост очи — хората не могат вече да ми сторят нищо лошо.“ Хрумна му, че би могъл тук спокойно да запише мислите си, нещо навсякъде другаде опасно за него. Един квадратен камък му послужи вместо маса. Перото му хвърчеше: той не виждаше нищо наоколо. Опомни се, когато слънцето залязваше зад далечните планини на Божоле.
„Защо да не прекарам нощта тук? — каза си той. — Имам хляб, пък и съм свободен!“ При звука на тази велика дума душата му трепна от възторг, лицемерието му пречеше да се чувствува свободен дори при Фуке. Подпрял глава на двете си ръце, Жулиен лежеше в пещерата по-щастлив, отколкото кога да е в живота си, опит от бляновете си и щастието, че е свободен. Без да мисли, той гледаше как гаснат една след друга последните зари на вечерта. Сред настъпилия безкраен мрак душата му прехласната съзерцаваше хората и нещата, които си въобразяваше, че ще срещне един ден в Париж. Най-напред това бе една жена, много по-хубава и по-възвишена от всички, които беше видял в провинцията. Той я обичаше страстно и беше обичан от нея. Ако се отделяше от нея за няколко, минути, то беше само за да се покрие със слава и да заслужи нейната още по-голяма обич.