— Ще оставите ли учениците си, за да постъпите другаде?
Неувереният глас и погледът на госпожа дьо Ренал поразиха Жулиен. „Тази жена ме обича — каза си той, — но след като си позволи този бегъл миг на слабост, за който гордостта й ще се укори, и престане да се страхува, че ще замина, тя ще стане отново надменна с мен.“ Тази мисъл за бъдещото му положение блесна у Жулиен като светкавица; той отговори колебливо:
— Много ще ми е мъчно да се разделя с децата, те са тъй мили и от такова благородно потекло, но може би това ще се наложи. Човек има задължения и към себе си.
Като изрече думите „благородно потекло“ (едни от тези аристократични изрази, които Жулиен беше научил отскоро), обзе го дълбоко чувство на неприязън.
„В очите на тази жена — каза си той — аз, то се знае, не съм от благородно потекло.“
Госпожа дьо Ренал го слушаше и се възхищаваше от ума му, от хубостта му, а мисълта за заминаването, за което той загатваше, й пронизваше сърцето. Всичките й вериерски приятели, които през отсъствието на Жулиен бяха дохождали на обед във Вержи, се надпреварваха да я облажават за удивителния човек, който нейният мъж е имал щастието да изрови. Не че разбираха нещо от успехите на децата. Но знанието на библията наизуст, и то на латински, изпълни жителите на Вериер с възхищение, което ще трае може би един век.
Тъй като не разговаряше с никого, Жулиен не знаеше нищо за това. Ако госпожа дьо Ренал имаше мъничко хладнокръвие, тя щеше да го похвали за името, което беше си спечелил, и веднъж утолена гордостта му, Жулиен би бил благ и любезен към нея, още повече, че новата рокля му се струваше омайна. Госпожа дьо Ренал, също доволна от красивата си рокля и от това, което Жулиен й каза по тоя повод, поиска да обиколят заедно градината; скоро призна, че не е в състояние да върви. Тя хвана подръка спътника си, ала допирането на неговата ръка, вместо да подкрепи силите й, отне й ги напълно.
Свечери се; едва-що седнаха и Жулиен, възползуван от завоюваното си право, се осмели да доближи устни до ръката на прелестната си съседка и да хване ръката. Той мислеше за смелостта, с която Фуке се бе държал към любовниците си, а не за госпожа дьо. Ренал; думите „от благородно потекло“ все още тегнеха на сърцето му. Изведнъж усети, че стискат ръката му; но това не му достави никакво удоволствие. Вместо да бъде горд или поне признателен за чувството, което госпожа дьо Ренал така явно показваше тая вечер, той остана почти безчувствен към красотата, елегантността и свежестта й. Душевната чистота, отсъствието на каквито и да са неприятни чувства несъмнено спомагат за продължаването на младостта. У повечето красиви жени остарява най-напред лицето.
Жулиен се мръщи цялата вечер; досега той се сърдеше само от случая и обществото; откакто Фуке му предложи тоя низък начин да забогатее, той почна да се ядосва на себе си. Отдаден на мислите си, макар сегиз-тогиз да казваше по някоя дума на дамите, Жулиен най-накрая, неусетно за себе си, пусна ръката на госпожа дьо Ренал. Тази постъпка потресе душата на клетата жена; в него тя видя своята присъда.
Ако беше уверена в привързаността на Жулиен, може би нейната добродетел би намерила сили да устои против него. Треперейки да не го загуби навеки, тя се увлече в страстта си дотам, че хвана сама ръката на Жулиен, която той в разсеяността си беше опрял върху облегалото на един стол. Тази постъпка събуди младия честолюбец от вцепенението му: как му се искаше да я видят сега всички тия горди благородници, които на трапезата, когато той седеше на долния й край с децата, го гледаха с покровителствена усмивка. „Тази жена не може вече да ме презира: в такъв случай — каза си той — аз трябва да се покажа отзивчив към нейната хубост; и мой дълг спрямо самия мен е да й стана любовник.“ Подобна мисъл едва ли би му дошла по-рано, преди да бе чул простодушните изповеди на приятеля си.
Внезапно взетото решение го поразвлече. „Трябва — каза си — да имам една от тези две жени.“ — Той долови в себе си желание да ухажва по-скоро госпожа Дервил не че тя беше по-приятна, но беше го виждала винаги като възпитател, почитан заради учеността си, а не работник-дърводелец със сгънат шаячен елек под мишница, както беше се явил пред госпожа дьо Ренал.
А тъкмо като млад работник, изчервен до корена на косите си, спрял на вратата на къщата, без да смее да позвъни, си го представяше с най-голямо очарование госпожа дьо Ренал.
Като продължи прегледа на позициите си, Жулиен видя, че не бива да мисли за завладяването на госпожа Дервил, която навярно се досещаше за влечението на госпожа дьо Ренал към него. Принуден да се върне на госпожа дьо Ренал, Жулиен се запита: „Какво зная аз за характера на тази жена? Само едно: преди заминаването си аз й хващах ръката, тя я отдръпваше, сега аз отдръпвам моята, тя я улавя и стиска. Тъкмо случай да й върна презрението, което показа към мен. Бог знае колко любовници е имала; може би тя е благосклонна към мене само заради това, че й е лесно да се среща с мен.“