Ето какво е, уви, злото от прекалената култура! На двадесет години душата на младия човек, ако той има някакво образование, е на хиляди левги от непосредствеността, без която любовта се превръща често в най-досадно задължение.
„Аз съм длъжен — продължи Жулиен в своето дребно самолюбие — да успея пред тази жена и за това, защото ако един ден се издигна и някой ме укори за низкото ми възпитателско занятие, аз ще мога да му подметна, че любовта ме е довела на това място.“
Жулиен отстрани отново ръката си от ръката на госпожа дьо Ренал, а после хвана ръката й и я стисна. Когато към полунощ влизаха в салона, госпожа дьо Ренал му каза шепнешком:
— Вие ни оставяте, вие ще заминете, нали?
Жулиен отговори с въздишка:
— Трябва да замина, защото ви обичам страстно, това е грях… и какъв грях за един млад свещеник!
Госпожа дьо Ренал се облегна на ръката му, и тъй всеотдайно, че бузата й усети топлината на Жулиеновата.
Двамата прекараха нощта различно. Госпожа дьо Ренал тънеше в упоение, обзета от възторзите на най-възвишена духовна страст. Една млада кокетлива девойка, познала отрано любовта, свиква с любовния смут; когато стигне възрастта на истинската страст, очарованието на новотата е изгубено за нея. Но за госпожа дьо Ренал, която не беше чела никога романи, всички отсенки на щастието бяха пови. Не я смразяваше никаква печална истина, нито дори призракът на бъдещето. Струваше й се, че ще бъде и след десет години тъй щастлива, както бе в тази минута. Дори мисълта за добродетелта и верността, в която се беше клела на господин дьо Ренал, тая мисъл, която я вълнуваше толкова, силно преди няколко дни, се появи в ума й напразно, тя я отпъди като досадна гостенка. „Никога нищо няма да позволя на Жулиен — каза си госпожа дьо Ренал, — ш:е ще живеем и занапред, както живеем от един месец насам. Той ще ми бъде приятел.“
ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
АНГЛИЙСКИТЕ НОЖИЧКИ
Лицето на младата шестнадесетгодишна девойка бе розово и при все това тя слагаше червило.
Предложението на Фуке уби наистина всяка радост у Жулиен; топ не можеше да се спре на никакво решение.
„Уви, може би не ми достига характер, аз щях да бъда лош войник на Наполеон. Поне — додаде той — моите похождення с господарката на къщата ще ме развлекат за някое време.“
За негово щастие дори в този малозначителен случай вътрешното му душевно състояние не отговаряше на разюздания му език. Госпожа дьо Ренал вселяваше у него страх с красивата си рокля. Тази рокля беше за него нещо като авангард на Париж. Гордостта му не му позволяваше да се осланя на случая и на мигновеното вдъхновение. По разказите на Фуке и малкото, което беше чел върху любовта в библията, той си състави подробен боен план. Тъй като беше много смутен, макар и да не си признаваше това, той си записа тоя план.
На другия ден заранта в салона госпожа дьо Ренал остана за миг с него.
— Освен Жулиен нямате ли друго име? — запита го тя.
На този толкова ласкав въпрос нашият герой не знаеше какво да отговори. В плана му това обстоятелство не беше предвидено. Ако не беше тоя глупав план, умът би помогнал на Жулиен, а изненадата би съживила само мисълта му.
Той се показа несръчен и забелязал това, стана още по-несръчен. Госпожа дьо Ренал му прости начаса неговото смущение. За нея то бе последица от неговото трогателно чистосърдечие. А тъкмо израз на чистосърдечие липсваше според нея у този човек, когото всички намираха за много умен.
— Твоят млад възпитател ми вдъхва много недоверие — казваше й понякога госпожа Дервил. — Той има такъв вид, като че постоянно мисли и действува само с умисъл. Той е потаен човек.
Жулиен се почувствува дълбоко унизен, задето се обърка и не съумя да отговори на госпожа дьо Ренал.
„Такъв човек като мене, — каза си той — е длъжен пред себе си да заглади своя неуспех“ и като издебна мига, когато минаваха от една стая в друга, решил, че това е негов дълг, той целуна госпожа дьо Ренал.
Нищо по-неуместно, нищо по-неприятно и за него, и за нея, нищо по-неблагоразумно! Насмалко не ги видяха. Госпожа дьо Ренал го помисли за луд. Тя се уплаши много, а още повече се възмути. Тази глупост й напомни за господин Валено.