„Какво ли щеше да стане — каза си тя, — ако бях сама с него?“ Всичката й добродетел се възвърна, щом любовта й се затъмни.
Тя нареди така, че винаги едно от децата да остава при нея.
Денят мина досадно за Жулиен, през цялото време той се мъчеше със своята неловкост да привежда в изпълнение своя план за прелъстяване. Нито веднъж не погледна госпожа дьо Ренал, без да вложи някакъв намек в погледа си; ала той не беше толкова глупав и разбра, че не му се удава да бъде любезен, още по-малко — съблазнителен.
Госпожа дьо Ренал не можеше да се начуди, че е толкова несръчен и същевременно толкова смел. „Така срамежлив е умният човек, когато обича! — помисли си тя най-сетне с неизказана радост. — Но възможно ли е моята съперница да не го е обичала?“
След закуската госпожа дьо Ренал влезе в гостната, за да посрещне дошлия на гости господин Шарко дьо Можирон, помощник-префект на Брей. Тя везеше на един малък, доста висок гергеф. До нея седеше госпожа Дервил. И ето в това положение, посред бял ден, нашият герой намери за сгодно да приближи ботуша си да настъпи красивия крак на госпожа дьо Ренал, чийто ажурен чорап и красива парижка пантофка привличаха очевидно погледите на галантния помощник-префект.
Госпожа дьо Ренал се уплаши не на шега; тя изпусна нарочно ножиците, кълбото с вълнените конци, иглите, за да може движението на Жулиен да мине за несръчен негов опит да прихване плъзналите се ножици. За щастие стоманените английски ножички се счупиха и госпожа дьо Ренал започна да съжалява, че Жулиен е бил по-близо до нея.
— Вие забелязахте преди мене падането на ножичките и можехте да ги хванете; вместо това вие с вашето усърдие само ме ритнахте силно.
Всичко това заблуди помощник-префекта, но не и госпожа Дервил. „Тоя хубав момък има много глупави обноски! — помисли си тя. — Благовъзпитаността в един провинциален средищен град не прощава подобно нещо.“ Госпожа дьо Ренал издебна сгодна минута и каза на Жулиен:
— Бъдете благоразумен, заповядвам ви.
Жулиен видя своята неловкост, ядоса се. Той дълго се пита дали трябва да се разсърди от тези думи: „Заповядвам ви!“ В своята глупост той продължаваше да разсъждава: „Тя би могла да ми каже само аз заповядвам това, ако то се отнасяше до нещо около възпитанието на децата, но щом отговаря така на моята обич, тя предполага равенство между нас. Невъзможна е обич без равенство…“ и той напрегна целия си ум да търся изтъркани мисли върху равенството. Той яростно си повтаряше стиха на Корней, който госпожа Дервил му беше казала преди няколко дни:
Жулиен продължаваше да играе упорито ролята на донжуан и тъй като в живота си нямаше никога любовница, държа се като нелоправим, глупак през целия ден. Едно само проумя правилно; отегчен от себе си и от госпожа дьо Ренал, той виждаше с ужас, че наближава вечерта и той ще трябва да седи в градината до нея в мрака. Той каза на господин дьо Ренал, че ще иде във Вериер да види свещеника; тръгна веднага след обеда и се върна чак през нощта.
Във Вериер Жулиен завари господин Шелан тъкмо когато той се изнасяше от къщи; свещеника го бяха най-после уволнили, на негово място идеше викарият Маслон. Жулиен се зае да помага на добрия свещеник и изведнъж му хрумна да напише на Фуке, че непреодолимата му наклонност към свещеническото звание му е попречила да приеме отначало любезното му предложение, но той току-що е видял такава несправедливост, че може би ще бъде по-полезно за спасението на душата му да не става духовник.
Жулиен бе във възторг от хитрата си мисъл да се възползува от уволнението на вериерския свещеник, за да си остави отворена вратичката и да се зърне към търговията, ако в неговия дух жалкото благоразумие вземе връх над героизма.
ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
ПЕТЕЛЪТ ПРОПЯ
Амор е на латински любовта;
от нея произлиза гибелта,
и грижата хаплива, и скръбта,
плачът и примките, и съвестта…
Ако Жулиен имаше от малко-малко хитрост, каквато неоснователно си приписваше, той не би изпуснал да се поздрави на другия ден с резултата, който има пътуването му до Вериер. Отсъствието му накара да се забравят всичките му грешки. И този ден той беше мрачен; привечер му дойде на ум една смешна мисъл и той я съобщи на госпожа дьо Ренал с рядко безстрашие.
Едва седнаха в градината и Жулиен, без да чака да се стъмни съвсем, приближи уста до ухото на Госпожа дьо Ренал и с риск да я изложи безвъзвратно, й каза: