— Госпожо, тая нощ в два часа ще дойда във вашата стая, трябва да ви кажа нещо.
Жулиен трепереше от страх да не би молбата му да бъде приета; ролята му на съблазнител му тежеше толкова много, че ако можеше да следва влечението, си, би се оттеглил в стаята си за няколко дни и не би виждал вече тези дами. Той разбираше, че със своето много изкусно държане вчера, беше провалил всички хубави, изгледи на предния ден и наистина не знаеше вече какво да прави.
На дръзкото предложение, което се осмели да й направи Жулиен, госпожа дьо Ренал отговори с искрено и ни най-малко преувеличено възмущение. Той като че долови в нейния къс отговор презрение. Но в този отговор, пришепнат съвсем ниско, имаше без друго едно „тфу“. Под предлог, че иска да каже нещо на децата, Жулиен отиде в стаята им и когато се върна, седна откъм госпожа Дервил, колкото се може по-далече от госпожа дьо Ренал. По тоя начин той се лиши от всяка възможност да й хване ръката. Разговорът беше сериозен и Жулиен го поддържа с чест, като се изключат няколкото минути мълчание, когато той отново си блъскаше ума. „Как да измисля някой хубав стратегически ход — мислеше си той, — за да накарам госпожа дьо Ренал да прояви пак недвусмислено своята нежност, която преди три дни ме караше да мисля, че тя е моя!“
Жулиен беше прекомерно сломен от това почти отчаяно положение, до което беше довел работите си. А успехът между това би го объркал още повече.
Когато в полунощ се разотидоха, той с мрачна увереност реши в себе си, че госпожа Дервил го презира и че вероятно положението му не е по-добро и с госпожа дьо Ренал.
Изпаднал в крайно лошо настроение, дълбоко унизен, Жулиен не можа да заспи. И на ум не му дохождаше да се откаже от всякаква преструвка, от всякакви планове и да заживее от ден на ден с госпожа дьо Ренал, задоволявайки се като дете от щастието, което му носи всеки нов ден.
Той се насилваше да измисля изкусни стратегични ходове. Миг след това те му се струваха безсмислени; с една дума, той се чувствуваше страшно нещастен, когато часовникът на замъка изведнъж удари два часа.
Този звън го стресна, както някога пропелият петел стреснал свети Петър. Той стоеше пред мъчителна развръзка. От минутата, когато бе направил дръзкото си предложение, не беше помислял за него; та то бе посрещнато с такъв гняв!
„Казах й, че ще отида при нея в два часа — мислеше той, като стана, — може да съм неопитен и груб, както приляга да бъде един син на селянин, госпожа Дервил ми даде ясно да разбера това, но поне няма да се покажа слаб.“
Жулиен с право можеше да се гордее със своята смелост, никога той не беше се подлагал на по-мъчително насилие. Когато отваряше вратата на стаята си, той трепереше тъй, че коленете му се подгъваха, и бе принуден да се облегне на стената.
Той тръгна без обуща. Прислуша се на вратата на господин дьо Ренал, отдето долови хъркането му. Обзе го отчаяние. Той нямаше вече предлог да не отива при нея. Но, господи боже, какво ще прави там? Нямаше никакъв план, па и дори и да имаше, беше толкова смутен, че не би могъл и да го следва.
Най-сетне, измъчен хиляди пъти повече, отколкото ако отиваше на смърт, той сви в малкия коридор, който водеше към стаята на госпожа дьо Ренал. С трепереща ръка отвори вратата, тя изскърца пронизително.
В стаята светеше, нощна лампичка гореше притулена на камината; той не очакваше тая нова беда. Като го видя да влиза, госпожа дьо Ренал скочи в миг от леглото си.
— Нещастнико! — извика тя.
Настъпи малко объркване. Жулиен забрави пустославните си планове и се върна към природата си: да не се харесва на такава очарователна жена, му се стори най-голямото нещастие. В отговор на укорите й той се хвърли в краката й и обгърна с ръце коленете й. Тъй като тя продължаваше да му се кара сурово и безмилостно, той се разплака.
Когато няколко часа по-късно Жулиен излизаше от стаята на госпожа дьо Ренал, за него, както е прието да се говори в романите, бихме могли да кажем, че нямаше какво повече да желае. И наистина любовта, която беше вдъхнал, и онова неочаквано впечатление, което бяха произвели върху него съблазнителните прелести, му бяха дарили победа, до която нямаше да го доведе цялата му тъй неловка ловкост.
Но и в най-сладостните мигове, жертва на странна гордост, той искаше още да играе ролята на покорител на женските сърца: той правеше невероятни усилия да развали всичко, което бе у него привлекателно. Вместо да се опие от възторзите, събудени от него, и разкаянията, които усилваха тяхната страстност, той непрекъснато мислеше за своя дълг. Страхуваше се да не го гризе съвестта и да не стане навеки смешен, ако се откъсне от идеалния образец, който се беше зарекъл да следва. С една дума, тъкмо това, което правеше Жулиен висше същество, му пречеше да вкуси щастието, което само се изпречваше на пътя му. Така млада шестнадесетгодишна девойка с прекрасен цвят на бузите, отивайки на бал, смята за нужно да си сложи червило.