Изплашена до смърт от появата на Жулиен, госпожа дьо Ренал скоро изпадна в най-жестоко безпокойство. Сълзите и отчаянието на Жулиен я объркаха съвсем.
Дори когато нямаше какво да му отказва, тя отблъскваше Жулиен от себе си с истинско негодувание и веднага след това се хвърляше в прегръдките му. В цялото това нейно поведение нямаше никакъв умисъл. Тя се смяташе за осъдена безвъзвратно на вечни мъки и търсеше да скрие от очите си вида на ада, като обсипваше Жулиен с бурни милувки. С една реч, за щастието на нашия герой нищо не би липсвало — дори изгарящата страст у жената, която беше завладял, ако той само умееше да се наслади на това. Дори когато си отиде Жулиен, тя трепереше от страстни възторзи и замираше, от ужас, разкъсвана от угризения.
„Боже мой, това ли е щастието и любовта, нима всичко е това?“ Такава бе първата мисъл на Жулиен, когато влезе в стаята си. Той се намираше в онова състояние на учудване и тревожен смут, в което изпада душата, когато я постигне онова, за което е копняла толкова дълго. Тя е свикнала да желае, но няма какво да желае вече, а няма още спомени. Като войник, върнал се от парад, Жулиен прекарваше старателно през ума си всички подробности на поведението си. „Не изпуснах ли аз нещо от онова, което ми повелява моят дълг? Добре ли изиграх ролята си?“
И каква роля? Ролята на човек, свикнал да бъде съблазнителен за жените.
ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА
НА ДРУГИЯ ДЕН
He turn’d his lip to hers, and with his hand
Call’d back the tangles of her wandering hair.10
Добре, че за чест на Жулиен госпожа дьо Ренал беше тъй развълнувана, тъй смаяна, че не можа да забележи глупавото държане на човека, който в един миг беше станал за нея всичко на света.
Когато видя, че се развиделява, тя почна да го увещава да си отиде.
— Ох, боже мой — каза тя, — ако мъжът ми е чул шума, изгубена съм.
Жулиен, който през цялото време успя да намисли не малко красиви фрази, си спомни една от тях:
— Ще съжалявате ли за живота?
— Ах, много в този миг! Но не съжалявам, че ви срещнах.
Жулиен сметна, че ще е достойно за него да се върне в стаята си тъкмо когато стане съвсем светло, без всякакви предпазвания.
Неотслабващото внимание, с което следеше и най-малките си постъпки, обзет от безумната мисъл да изглежда опитен, мъж, се оказа полезно само в едно отношение: когато видя пак госпожа дьо Ренал на закуската, неговото държане бе връх на предпазливост.
Що се отнася до нея, тя не можеше да го погледне, без да се изчерви до корена на косите, а не можеше и да живее нито миг, без да го погледне; тя съзнаваше, че се смущава, и усилията й да скрие това само удвояваха смущението й. Жулиен повдигна само веднъж очи към нея. Отпърво госпожа дьо Ренал се възхити от самообладанието му. Ала като видя, че този единствен поглед не се повтаря, тя се разтревожи. „Нима не ме обича вече? — питаше се тя. — Уви, аз съм много стара за него; с десет години съм по-възрастна.“
Когато слизаха от трапезарията в градината, тя стисна ръката на Жулиен. Изненадан от тая необикновена проява на любов, той я погледна със страст, защото на закуската тя му се видя много красива и той, навел очи, през цялото време прекарваше през ума си подробно всичките й прелести. Този поглед утеши госпожа дьо Ренал; той не я освободи от всичките й опасения; но нейните опасения я, току-речи, освободиха съвсем от угризенията, които изпитваше към мъжа си.
На закуската този мъж не забеляза нищо; същото не можеше да се каже за госпожа Дервил: тя реши, че госпожа дьо Ренал е пред прага на падението си. През целия ден, тласкана от смела и решителна дружба, тя не преставаше да я преследва с намеци, които й рисуваха в отвратителни краски опасността, на която се подхвърляше.
Госпожа дьо Ренал гореше от желание да остане насаме с Жулиен; искаше й се да го попита обича ли я още. Въпреки неизменната си доброта на няколко пъти тя бе готова да даде на приятелката си да разбере колко й досажда.
Вечерта в градината госпожа Дервил нареди така, че успя да седне между госпожа дьо Ренал и Жулиен. Госпожа дьо Ренал, която мечтаеше с упоение как ще стисне ръката на Жулиен и ще я поднесе до устните си, не смогна дори да му продума дума.
Тази пречка усили вълнението й. Гризеше я съвест. Тя беше се скарала на Жулиен, задето неблагоразумно беше дошъл в стаята й миналата нощ, а сега трепереше от страх, че той няма да дойде тая нощ. Тя напусна градината рано и отиде да си легне в своята стая. Но безсилна да сдържа нетърпението си, стана и отиде да долепи ухо на вратата на Жулиен. Макар и да я измъчваха съмнението и страстта, тя не се осмели все пак да влезе. Тази постъпка й се стори отвратителна низост, защото за нея се говори в една провинциална поговорка.