Като четеше писмото, което му беше писал маркизът господин дьо Ла Мол, пер на Франция и най-богатият собственик в областта, отец Шелан се замисли.
„Аз съм стар и мене ме обичат тук — каза си най-сетне той полугласно, — няма да посмеят!“ И веднага, като обърна към дошлия парижанин очи, дето въпреки напредналата му възраст гореше свещеният огън, който свидетелствуваше за радостта, с която бе готов да извърши една добра, макар и малко опасна постъпка, каза:
— Елате с мен, господине, но, моля ви се, пред тъмничаря и главно пред надзирателите на приюта за бедни недейте казва нищо за това, което ще видим.
Господин Апер разбра, че има работа със сърцат човек: той тръгна с почтения свещеник, посети затвора, болницата, приюта, зададе не малко въпроси и въпреки странните отговори не си позволи да изкаже ни най-малък укор.
Посещението трая няколко часа. Свещеникът покани господин Апер на обед, но господин Апер отказа под предлог, че трябвало да пише писма: той не желаеше да компрометира повече своя великодушен водач. Към три часа тия господа се отправиха да завършат прегледа на приюта за бедни, а след това се върнаха пак в затвора. Там те намериха на вратата тъмничаря — кривоног гигант, шест стъпки висок; грозната му физиономия от страха беше станала отвратителна.
— Ах, господине — каза той на свещеника, щом го зърна, — този господин, който виждам с вас, не е ли господин Апер?
— Та що от това? — каза свещеникът.
— Ама аз от вчера имам най-строго нареждане — господин префектът го е изпратил с един стражар, който е трябвало да препуска цяла нощ — да не пущам господин Апер в затвора.
— Заявявам ви, господин Ноару — каза свещеникът, — че този гост, който е дошъл с мене, е господин Апер. Признавате ли, че аз имам право да влизам в затвора по всяко време на деня и на нощта и мога да взема със себе си, когото поискам?
— Така е, господин свещеник—отвърна тъмничарят глухо, навел глава като булдог, когото страхът от пръчката кара да се покори по неволя, — само че, господин свещеник, аз имам жена и деца и ако някой ме обади, ще ме уволнят; аз живея само от службата си.
— И на мене ще ми е жал да загубя моята — подзе добрият свещеник с все по-развълнуван и по-развълнуван глас.
— Но има разлика между нас! — възкликна живо тъмничарят. — Всички знаят, господин свещеник, че вие имате осемстотин франка доход, хубавичък имотец…
Ето такива събития, тълкувани, преувеличавани по най-различни начини, разжегваха от два дена всички долни страсти в градчето Вериер. И в тоя миг те бяха предмет на малката препирня между господин дьо Ренал и жена му. Заранта, заедно с господин Валено, директор на приюта за бедни, той бе отишъл у свещеника, за да му изрази силното си недоволство. Господин Шелан нямаше никакъв покровител; той почувствува цялата заплаха на техните думи.
— Добре, господа, аз ще бъда третият свещеник, когото на осемдесетгодишна възраст уволняват в тоя край. От петдесет и шест години служа тук; кръстил съм комай всички жители на града, който беше обикновена паланка, когато дойдох. Венчавам всеки ден млади хора, чиито дядовци съм венчал едно време. Вериер е моето семейство; но когато видях чужденеца, казах си: „Тоя човек, дошъл от Париж, може и наистина да е либерал; такива се навъдиха много; но какво лошо може да направи той на нашите бедняци и на нашите затворници?“
Но нападките на господин дьо Ренал и главно нападките на господин Валено, директора на приюта за бедни, ставаха все по-обидни и по-обидни.
— Добре тогава, господа, уволнете ме — провикна се старият свещеник с разтреперан глас. — Аз, все едно, няма да напусна тоя край. Всички знаят, че преди четиридесет години наследих една нива, която ми донася осемстотин франка. Ще живея от тоя приход. Не правя никакви спестявания от службата си, господа, и затова може би не се плаша много, когато ми казват, че ще ми я вземат.
Господин дьо Ренал живееше много сговорно с жена си; но като не знаеше какво да отговори на въпроса, който тя му повтаряше плахо: „Какво лошо може да стори този господин от Париж на затворниците?“, той беше готов да се разсърди съвсем, когато тя изведнъж нададе вик. Вторият от синовете им беше се покачил върху парапета на стената и тичаше по него, макар тази стена да се издигаше на повече от двадесет стъпки над лозето, което се намираше от другата страна. От страх да не стресне сина си и да не го накара да падне, госпожа дьо Ренал не се решаваше да му извика. Най-сетне детето, което се радваше на своето юначество, се озърна към майка си и като я видя побледняла, скочи на алеята и се затече към нея. Скараха му се както трябва.