Времето летеше. Споменът за прелестите на любимата му отвличаха Жулиен от черното му честолюбие. Невъзможността да разговаря с нея за тъжни и дълбокомислени неща, защото те бяха от два противоположни лагера, увеличаваше, без той да подозира това, щастието, което й дължеше, и властта, която тя придобиваше над него.
Когато в присъствието на децата, станали прекалено умни, те бяха принудени да говорят само с езика на студения разум, Жулиен, втренчил в нея искрящи от любов очи, слушаше покорно обясненията й за хода на обществото. Често пъти, както разказваше за някое хитро мошеничество във връзка с прокарването на някое шосе или някоя доставка, госпожа дьо Ренал изведнъж се забравяше; и Жулиен трябваше да я мъмри, тъй като тя си позволяваше с него същите интимни ласки както с децата си. И наистина имаше дни, когато й се струваше, че го обича като свое дете. Та не се ли случваше безспирно да отговаря на наивните му въпроси за хиляди най-прости неща, които едно дете от добро семейство знае отлично на петнадесет години? Миг след това тя се възхищаваше от него като от свой учител. Неговият ум понякога дори я плашеше; на нея й се чинеше, че вижда всеки ден по-ясно бъдещия велик човек в този млад абат. Тя си го представяше папа, представяше си го пръв министър, като Ришельо.
— Дали ще доживея да те видя прославен? — говореше тя на Жулиен. — Мястото на един велик човек чака открито; монархията и религията имат нужда от него; нашите господа само за това приказват всеки ден. Ако един Ришельо не спре пороя на личните мнения, изгубено е всичко.
ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
КРАЛЯТ ВЪВ ВЕРИЕР
Нима сте годни само за да ви изхвърлят като леш — народ, останал без душа, в чиито жили не тече вече кръв?
На трети септември, в десет часа вечерта, един стражар, препуснал в галоп нагоре по главната улица, разбуди целия Вериер; той носеше известието, че негово величество крал ??? ще пристигне в неделя, а сега беше вторник. Префектът разрешаваше, т.е. искаше да се състави почетна стража; трябваше на посрещането да се даде колкото се може по-голям блясък. Пратен бе веднага куриер във Вержи. Господин дьо Ренал пристигна през нощта и завари целия град във вълнение. Всеки предявяваше искания; тия, които не бяха тъй заети с работа, наемаха балкони, за да гледат влизането на краля.
Кой щеше да командува почетната стража? Господин дьо Ренал тозчас разбра колко важно е в интерес на къщите, подлежащи на събаряне, господин дьо Моаро да получи това командуване. Това можеше да му даде право да заеме мястото на първи помощник. Нямаше никакво възражение срещу благочестието на господин дьо Моаро, то беше над всяко сравнение. Но той никога не беше яздил кон. Той беше тридесет и шест годишен човек, страхлив във всяко отношение, който се боеше както да не падне, тъй и да не стане смешен.
Кметът заповяда да го повикат още в пет часа сутринта. —
— Вие виждате, господине, че аз търся вашите съвети, все едно, че заемате вече поста, на който почтените хора искат да ви видят. В нашия злочест град фабриките процъфтяват, либералната партия печели милиони, тя се домогва до властта и ще съумее да изкове оръжие от всичко. Нека помислим за интереса на краля, за интереса на нашата религия. Кому мислите вие, господине, че можем да поверим командуването на почетната стража?
Въпреки безумния си страх от конете господин дьо Моаро прие в края на краищата тая чест като мъченичество.
— Аз ще съумея да се държа, както подобава — каза той на кмета.
Едва оставаше време да приведат в ред униформите, в които преди седем години бяха посрещали във Вериер един принц по кръв.
В седем часа от Вержи пристигна госпожа дьо Ренал заедно с Жулиен и с децата. Тя завари гостната си пълна с жени на либерали, които проповядваха обединение на партиите и я молеха да склони мъжа си да отстъпи едно място за техните в почетната стража. Една от тях уверяваше, че ако не изберат мъжа й, той ще фалира от мъка. Госпожа дьо Ренал скоро изпроводи всички. Тя изглеждаше силно угрижена.
Жулиен се зачуди и още повече се разсърди, задето тя крие причината на своите тревоги. „Аз така и предвиждах — мислеше си той с огорчение. — Нейната любов ще замлъкне след щастието, че ще приеме у дома си крал. Цялата тая врява я зашеметява. Тя ще ме обикне пак, когато тия идеи на нейната каста престанат да й мътят ума.“