И странно нещо — той я обикна за това още повече.
Тапицери заизпълняха къщата, той дълго и напразно търси случай да й каже една дума. Най-сетне я издебна, когато излизаше от неговата стая с някаква негова дреха в ръка. Те бяха сами. Той поиска да й говори. Тя не пожела да го слуша и побягна. „Аз съм голям глупак, че обичам такава жена, пустославието е побъркало нея също както мъжа й.“
Тя се бе побъркала още повече: едно от нейните съкровени желания, конто тя никога не изповяда на Жулиен от страх да не го докачи, беше да го види свалил дори само за един ден своя печален черен костюм. С една ловкост, наистина удивителна у такава естествена жена, тя предума отначало господин дьо Моаро, а после и господин помощник-префекта дьо Мажирон да назначат Жулиен в почетната стража, макар за това място да претендираха пет-шест млади хора, синове на извънредно богати фабриканти, двама от конто поне се отличаваха с безпримерно благочестие. Господин Валено, който възнамеряваше да покани в каляската си най-хубавите жени от града и да се поперчи пред всички с хубавите си нормандски жребци, се съгласи да даде един от конете си на Жулиен, когото мразеше най-много на света. Но всички участници в почетната стража имаха свои или взети назаем разкошни небесносини мундири със сребърни полковнишки еполети, в които почетните гвардейци от блестели преди седем години. Госпожа дьо Ренал искаше да намери нов мундир, а й оставаха само четири часа, за да прати човек в Безансон и да получи оттам униформа, оръжие, шапка и т.н. — всичко, потребно за един почетен гвардеец. Забавното бе, че тя се опасяваше да поръча мундира на Жулиен във Вериер. Тя искаше да изненада и него, и града.
Когато се свършиха грижите около почетната стража и общественото настроение, кметът трябваше да се занимае с тържествената религиозна церемония; на минаване през Вериер крал ??? не искаше да изпусне случая да посети прочутите мощи на свети Климент, които се пазят в Брей-льо-О, на половин левга само от града. Желателно бе да се събере колкото се може по-многобройно духовенство, а това се оказа мъчна работа; новият свещеник господин Маслон искаше на всяка цена да избегне участието на господин Шелан. Напразно господин дьо Ренал го убеждаваше, че това ще е непредпазливо. Маркиз дьо Ла Мол, чиито прадеди са били дълго управители на тази област, бе определен да съпровожда крал ???. Той познаваше от тридесет години абат Шелан и без друго щеше да поиска да се осведоми за него, когато дойде във Вериер; ако научеше, че е в немилост, той беше човек, способен да го навести заедно с цялата свита, която има, в къщичката, дето се беше оттеглил. Каква плесница щеше да бъде това!
— А за мене ще е позор и тук, и в Безансон — отговаряше абат Маслон, — ако той се яви в моя клир. Та той е янсенист, прости ми, боже!
— Каквото и да казвате, скъпи ми абате — възрази му господин дьо Ренал, — аз няма да допусна управата на Вериер да получи такова оскърбление от господин дьо Ла Мол. Вие не го познавате, той при двора е благомислещ; но тук, в провинцията, той е злъчен, зъл шегобиец, присмехулник и търси само да създаде неприятности на хората. Само за да се позабавлява, способен е да ни направи за смях в очите на либералите.
Едва през нощта в събота срещу неделя, след тридневни преговори, гордостта на абат Маслон отстъпи пред страхливостта на кмета, която се беше превърнала в смелост. Стана нужда да се напише на абат Шелан любезно писмо, с което го молеха да участвува в тържественото поклонение пред мощите в Брей-льо-О, ако, разбира се, неговата преклонна възраст и неговата немощ му позволяват това. Господин Шелан поиска и получи покана за Жулиен, който трябваше да го придружава като иподякон.
В неделя още сутринта хиляди селяни, надошли от съседните планини, заляха улиците на Вериер. Грееше силно слънце. Най-сетне към три часа цялата навалица се раздвижи; върху една скала на две левги от Вериер лумна голям огън. Този сигнал възвестяваше, че кралят е вече навлязъл в пределите на окръга. Веднага в знак на радост от това голямо събитие забиха всички камбани и загърмя често-често един стар испански топ, принадлежащ на града. Половината от населението се покачи на покривите. Всички жени стояха по балконите. Почетната стража потегли. Народът се любуваше на блестящите униформи, кой познаваше свой роднина, кой — приятел. Наоколо се подиграваха над страха на господин дьо Моаро, който с трепереща ръка току се хващаше за лъка на седлото. Но нечия бележка накара посрещачите да забравят всичко друго: първият конник от деветата редица беше много красив, тънък момък и отначало никой не го позна. Но скоро вик на възмущение у едни, мълчание от учудване у други изразиха общото изумление. В този млад човек, яхнал един от нормандските коне на господин Валено, всички познаха младия Сорел, сина на дърводелеца. Почнаха да роптаят срещу кмета в един глас, особено либералите. Как, само защото този малък дърводелец, пременен като абат, е възпитател на неговите хлапета, се одързостил да го назначи в почетната стража вместо еди-кои си и еди-кои си господа, такива богати фабриканти!