— Защо нашите господа — говореше една банкерка — не научат както трябва този млад нахалник, излязъл от калта.
— Той е коварен и носи сабя — отговори й нейният съсед, — току-виж, че му скимнало да им насече лицето.
Разговорите сред благородното общество бяха още по-опасни. Дамите се питаха само на кмета ли е тая непристойна дързост. Изобщо оправдаваха неговото презрение към долното потекло.
През това време, докато за него се водеха толкова разговори, Жулиен се чувствуваше най-щастливият от смъртните. Смел по природа, той яздеше на коня по-добре от повечето младежи на този планински град. По очите на жените виждаше, че си приказват за него.
Еполетите му блестяха по-ярко от всички, защото бяха нови. Конят му току се изправяше на задните си крака, той беше на седмото небе от радост.
Щастието му нямаше граници, когато, минавайки покрай старата крепостна стена, гърмежът на малкото топче накара коня му да изскочи от строя. По една голяма случайност той не падна; от тази минута се почувствува герой. Беше адютант на Наполеон и атакуваше една неприятелска батарея.
Една душа беше още по-щастлива от него. Отначало тя го видя от един прозорец на кметството; после, като се качи на каляската и направи бързо голям завой, тя стигна тъкмо навреме, за да замре от ужас, когато конят му го повлече извън редицата. Най-сетне, когато каляската излезе в силен галоп от другата градска порта, тя успя да се добере до пътя, през където щеше да мине кралят, и сега вече можеше да следва почетната стража, която препускаше на двадесет крачки отпред всред величествен облак от прах. Десет хиляди селяни извикаха: „Да живее кралят!“, когато кметът се удостои с честта да поздрави негово величество с приветствена реч. Един час по-късно, след като изслуша всички речи, кралят влизаше в града и малкият топ зачести гърмежите си. Но тук се случи нещастие не с канонирите, които бяха доказали опитността си при Лайпциг и Монмирай, а с бъдещия пръв помощник-кмет господин дьо. Моаро. Неговият кон го изтърси леко в единствената локва на главната улица и това предизвика бъркотия, защото трябваше да го измъкват оттам, за да направят път на кралската каляска.
Негово величество слезе пред хубавата нова черква, която този ден бе украсена с всичките си пурпурни завеси. Кралят трябваше да обядва и веднага след това да се качи на каляската си, за да отиде да се поклони пред прочутите мощи на свети Климент. Едва влезе кралят в черквата и Жулиен препусна към къщата на господин дьо Ренал. Там, въздишайки, свали своя разкошен небесносин мундир, своята сабя и своите еполети и надяна пак изтъркания си черен костюм. После отново се метна на коня и за няколко мига се озова в Брей-льо-О, разположен на върха на един китен хълм. „Какво въодушевление! Прииждат ли, прииждат селяни — помисли Жулиен. — Във Вериер не можеш мръдна от народ, а ето и около този стар манастир са се събрали повече от десет хиляди души.“ Наполовина разрушен от варварството на революцията, той беше възстановен след реставрацията в цялото си великолепие и наоколо бяха почнали да приказват за чудеса. Жулиен намери абат Шелан, който му се скара строго и му даде расо и стихар. Жулиен се облече набързо и се упъти заедно с абат Шелан при младия Агдски епископ. Този епископ, ръкоположен отскоро, се падаше племенник на господин дьо Ла Мол и беше натоварен да покаже на краля мощите. Но те не можаха да го намерят.
Целият клир бе изгубил търпение. Той чакаше своя владика под мрачните готически галерии около старинния манастирски двор. За да представят някогашния канонически съвет на абатството Брей-льо-О, състоящ се преди 1789 година от двадесет и четирима каноници, бяха се събрали двадесет и четирима свещеници. След като окайваха в продължение на три четвърти час младостта на епископа, свещениците решиха, че ще е удобно старейшината на съвета да отиде и уведоми негово високопреосвещенство, че кралят всеки миг може да пристигне и че е време да се отправят в хора на черквата. Благодарение на своята преклонна възраст старейшина излезе господин Шелан; и макар да се сърдеше на Жулиен, той му направи знак да го последва. Жулиен носеше отлично своя стихар. С помощта на не знам какъв похват, известен на свещениците, той беше силно пригладил прекрасните си къдрави коси; но от нехайство, което усили гнева на Шелан, изпод дългите дипли на расото му се виждаха шпорите му на почетен страж.