Когато стигнаха до покоите на епископа, едрите, нагиздени лакеи едва благоволиха да отговорят на стария свещеник, че не може да види негово високопреосвещенство. Те го взеха на смях, когато се опита да им обясни, че като старейшина на благородния канонически съвет на Брей-льо-О има право да влиза през всяко време при служещия литургия епископ.
Гордият нрав на Жулиен се възмути от безочието на лакеите. Той се спусна към килиите на старинния манастир и почна да разтърсва всички врати, които му се изпречиха на пътя. Една мъничка врата отстъпи под натиска му и той се намери в една килия сред камериерите на негово преосвещенство, облечени в черни дрехи, с верига на шията. Като го видяха така забързал, те помислиха, че епископът го е повикал и го пуснаха. Той пристъпи няколко крачки и се озова в грамадна, необикновено мрачна готическа зала, цялата облицована с черен дъб; всички дъгообразни прозорци освен един бяха зазидани с тухли. Грубата зидария не беше прикрита с нищо и представляваше жалка картина наред с древното великолепие на ламперията. По двете надлъжни стени на тази зала, известна на бургундските антиквари, която дук Шарл Смели беше построил около 1470 година за изкупление на някакъв грях, се редяха столове, разкошно украсени с резби. На тях се виждаха изобразени с дърво, боядисано в различни цветове, всички тайнства на Апокалипсиса.
Това печално великолепие, опорочено от вида на голите тухли и от белия още гипс, покърти Жулиен. Той се спря смълчан. На другия край на залата, до единствения прозорец, през който проникваше светлина, видя неподвижно огледало в рамка от махагоново дърво. Млад човек, облечен във виолетово одеяние и дантелен стихар, но гологлав, стоеше на три крачки от огледалото. Тази мебел изглеждаше неуместна в такова място и несъмнено беше донесена от града. Жулиен забеляза, че младият човек има разгневен вид; с дясната си ръка той важно благославяше и правеше кръстни знаци към огледалото.
„Какво може да означава това? — помисли си Жулиен. — Някакъв предварителен ли обред извършва този млад свещеник! Може би е помощник на епископа… той ще бъде безочлив като лакеите… Ех, взел го дяволът, все едно, нека опитаме.“
Той се запъти към него и премина полека залата по цялата й дължина с все тъй вперен поглед към единствения прозорец, загледан в младия човек, който продължаваше да благославя все така бавно, ала безкрайно, без да си почине нито миг.
Колкото по се приближаваше към него, толкова по-ясно различаваше сърдитото му лице. Пищността на украсения му с дантели стихар накара Жулиен да спре неволно на няколко крачки от великолепното огледало.
„Мой дълг е да му кажа“ — помисли си той най-сетне; но красотата на залата го беше потресла и той отнапред се чувствуваше докачен от грубите думи, които очакваше да му отправят.
Младият човек го зърна в огледалото, обърна се, от лицето му изчезна мигновено сърдитият израз и го запита със съвсем благ глас:
— Е, как, господине, готова ли е най-сетне?
Жулиен се вцепени. Когато младият човек се обърна към него, Жулиен видя големия кръст на гърдите му: беше Агдският епископ. „Колко е млад — помисли си Жулиен. — Най-много да е седем-осем години по-стар от мен! …“
И го досрамя за шпорите.
— Ваше високопреосвещенство — отговори той плахо, — прати ме при вас старейшината на съвета господин Шелан.
— Ах, него ми препоръчаха горещо — каза епископът с такъв вежлив тон, че възхищението на Жулиен стана още по-голямо. — Но моля да ме извините, господине, аз ви взех за човека, който трябва да ми донесе митрата. Опаковали я много лошо в Париж; сърмата отгоре е страшно похабена. Тя ще направи отвратително впечатление — добави младият епископ тъжно, — а отгоре на това ме карат да чакам!
— Ваше високопреосвещенство, аз ще ида да подиря митрата, ако ваша милост позволи това.
Хубавите очи на Жулиен произведоха своето въздействие.
— Идете, господине — отвърна епископът с очарователна учтивост, — трябва ми веднага. Много съжалявам, че карам господата от съвета да ме чакат.
Когато Жулиен стигна досред залата, той се извърна и видя, че епископът е захванал отново да благославя и да прави кръстни знаци. „Че какво може да е това? — запита се Жулиен. — Сигурно ще да е някакъв предварителен църковен обред, предхождащ днешната церемония.“ Той влезе в килията, дето стояха камериерите, и видя митрата в ръцете им. Отстъпили неволно пред властния поглед на Жулиен, те му подадоха митрата на негово високопреосвещенство.