Той я понесе с гордост: когато прекосяваше залата, вървеше бавно; държеше в ръцете си митрата със страхопочитание. Епископът седеше пред огледалото, но от време на време дясната му ръка, макар и уморена, понечваше да благославя пак. Жулиен му помогна да си сложи митрата. Епископът разтърси глава.
— Ах, ще се държи — каза той на Жулиен доволен. — А сега ще бъдете ли добър да се поотстраните?
Тогава епископът се запъти бързо-бързо към средата на помещението, после, като се приближаваше към огледалото с бавни крачки, доби отново сърдития си вид и почна тържествено да благославя наляво и надясно.
Жулиен стоеше вкаменен от учудване; изкушаваше го мисълта, че почва да разбира, но не се осмеляваше да повярва. Епископът се спря и изгубил отведнъж своята строгост, го изгледа:
— Какво ще кажете, господине, за моята митра, добре ли ми стои?
— Много добре, ваше високопреосвещенство.
— Не е ли килната малко назад? Това би ми придало глупавичък вид; но не трябва пък да я нахлупвам над очите си като офицерски кивер.
— На мене ми се струва, че ви стои много добре.
— Крал ??? е свикнал да вижда почтено и не ще и дума, много сурово духовенство. Не бих желал, най-вече заради моята възраст, да изглеждам лекомислен.
И епископът отново закрачи и почна да раздава благословии.
„Ясно е — каза си Жулиен, одързостил се най-сетне да допусне догадката си, — той се упражнява да благославя.“
Минаха няколко минути.
— Аз съм готов — каза епископът. — Идете, господине, да обадите на старейшините и господата от съвета.
Скоро след това господин Шелан, придружен от двама също престарели свещеници, влезе през голямата, разкошно украсена с чудесни резби врата, която Жулиен не беше съгледал по-рано. Но този път, както се полагаше по чин, той остана зад всички и можеше да вижда епископа само през раменете на свещенослужителите, които се тълпяха на вратата.
Епископът премина бавно залата; когато стигна до прага, свещениците образуваха пред него шествие. След кратък миг, в който настъпи бърканица, шествието потегли, като запя един псалом. Епископът пристъпваше в края между господин Шелан и един друг престарял свещеник. Жулиен се промъкна досам негово високопреосвещенство като командировано към абат Шелан лице. Шествието вървеше през дългите коридори на манастира Брей-льо-О; макар да светеше ослепително слънце, те бяха мрачни и влажни. Най-сетне стигнаха до притвора. Жулиен бе прехласнат от възхищение пред тази чудно хубава церемония. Честолюбиетр му, събудено от младостта на епископа, и очарованието от приветливостта и пленителната учтивост на този прелат се бореха в сърцето му. Тази учтивост беше съвсем различна от вежливостта на господин дьо Ренал дори и в добрите му дни. „Колкото повече се издигаш към върха на обществото — каза си Жулиен, — толкоз по-често срещаш такива приветливи обноски.“
Шествието влезе в черквата през една странична врата; отведнъж един страхотен грохот отекна в старинните сводове; Жулиен помисли, че те се събарят над него. Гърмеше пак малкото топче; то бе току-що пристигнало, теглено от осем препускащи коня, и едва пристигнало, поставено на позиция от канонирите на Лайпциг, даваше по пет изстрела на минута, като че пред него се намираха прусаците.
Но този чудесен тътнеж не вълнуваше вече Жулиен, той не мислеше сега нито за Наполеон, нито за военната слава. „Колко млад — мислеше той, — и вече Агдски епископ! Но къде е тази Агда? И колко заплата получава той — може би двеста-триста хиляди франка?“
Лакеите на негово високопреосвещенство донесоха един великолепен балдахин, господин Шелан хвана една от дръжките му, но носеше го всъщност Жулиен. Епископът застана отдолу. Той беше успял наистина сега да изглежда стар; възхищението на нашия герой нямаше граници. „Какво не може да направи човек с умение и хитрост!“ — помисли си той.
Влезе кралят. Жулиен се сподоби с щастието да го види съвсем отблизо. Епископът го приветствува с тържествена реч, а после го мироса, като се погрижи да придаде на гласа си леко смущение, ласкаещо силно негово величество.
Няма да повторим описанията на церемонията в Брей-льо-О; с тях се пълнеха колоните на всички областни вестници две седмици поред. От речта на епископа Жулиен научи, че кралят е потомък на Шарл Смели.
Много по-късно Жулиен по служебно задължение трябваше да провери сметките за тази церемония. Господин дьо Ла Мол, който беше издействувал епископство на своя племенник, за да му покаже любезността си, бе благоволил да поеме върху себе си всички разходи. И само церемонията в Брей-льо-О струваше три хиляди и осемстотин франка.