И с тези думи епископът се изправи властно.
— Обещавате ли ми това? — запита той, прострял вдъхновено ръка напред.
— Обещаваме — казаха девойките, задавени от сълзи.
— Аз приемам обета ви в името на страшния Бог! — добави епископът с прокънтял глас. И церемонията свърши.
Сам кралят плачеше. И едва дълго след това Жулиен се съвзе и можа да попита къде са костите на светеца, изпратени от Рим на Филип Добрия, дук на Бургундия. Обясниха му, че са скрити вътре в прекрасната восъчна фигура.
Негово величество благоволи да разреши на госпожиците, които го бяха придружили в параклиса, да носят черпена панделка с извезани върху нея думи; „Омраза към безчестието, преклонение до гроб“.
Господин дьо Ла Мол нареди да се раздадат на селяните десет хиляди бутилки вино. Вечерта във Вериер либералите намериха повод да устроят сто пъти по-големи илюминации от роялистите. Преди да си замине, кралят посети господин дьо Моаро.
ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
МИСЛЕНЕТО Е СТРАДАНИЕ
Чудатото във всекидневните събития крие от вас истинското нещастие на страстите.
Когато преместваше обикновените мебели в стаята, заемана от господин дьо Ла Мол, Жулиен намери лист дебела хартия, сгънат на четири. Долу на първата страница той прочете:
„До негово превъзходителство господин маркиз дьо Ла Мол, пер на Франция, кавалер на кралските ордени“ и т.н. и т.н.
Това беше прошение, написано с едрия почерк на някоя готвачка.
„Господин маркизе,
Цял живот съм се придържал о благочестивите правила. През време на обсадата в 1793 година, да бъде проклета, живях в Лион под бомбите. Причестявам се; отивам всяка неделя на литургия в енорийската черква. Никога не съм пропуснал пасхата, дори в 93-та година, да бъде проклета. Моята готвачка — преди революцията аз имах прислуга, — моята готвачка готви постно в петък. Във Вериер се радвам на всеобщо и, смея да кажа, заслужено почитание. Вървя под балдахина във време на шествията редом с господин свещеника и господин кмета. А при тържествени случаи нося дебела свещ, купена на мои разноски. Удостоверение за всичко това има в министерството на финансите в Париж. Аз моля господин маркиза да ми даде да завеждам лотарийното бюро във Вериер, което така или инак скоро ще се оваканти, тъй като началникът му е тежко болен, пък и гласува против нашите в изборите и т.н.
Отстрани на това прошение върху бялото поле стоеше препоръка с подписа на господин дьо Моаро, която започваше с този ред:
„Имах честта да ви говоря вчера за благонадеждния гражданин, който е подал тази молба“ и т.н.
„Ето на, дори този смахнат Шолен ми показва по какъв път трябва да вървя“ — помисли си Жулиен.
Мина седмица от посещението на краля във Вериер и от всички многобройни лъжи, глупави одумки, смешни спорове и т.н. и т.н., предмет на които бяха последователно кралят, Агдският епископ, маркиз дьо Ла Мол, десетте хиляди бутилки вино, осрамилият се сиромах дьо Моаро, който, надявайки се да получи орден, не излиза цял месец след падането си, оцеля единствено нечуваното безсрамие, с което бе пробутан в почетната стража тоя дърводелски син Жулиен Сорел. Трябваше да се чуят по този случай богатите фабриканти на щампосани платове, които от сутрин до вечер крещяха до прегракване в кафенетата и проповядваха равенство. Тази горделивка госпожа дьо Ренал — тя беше измислила това безобразие. Но по каква ли причина? Хубавите очи и свежите бузи на младичкия абат Сорел казваха защо.
Не дълго след завръщането във Вержи най-малкото от децата, Станислав-Ксавие, се разболя; ужасни угризения обхванаха внезапно госпожа дьо Ренал. За пръв път тя се укори последователно и жестоко за своята любов; като по чудо тя сякаш разбра в какъв страшен грях я бе въвлякла страстта. Макар и да беше по нрав дълбоко вярваща, до тая минута не й се беше случвало да помисли колко голямо е нейното прегрешение пред бога.
Някога в манастира „Светото Исусово сърце“ тя обичаше бога до полуда, също тъй до полуда се страхуваше от него тя сега. Мъчителната борба, която разкъсваше душата й, бе още по-ужасна за това, защото в нейния страх нямаше нищо разумно. Жулиен се убеди, че и най-малкото разсъждение я дразни, вместо да я успокоява; то й се струваше сатанинско изкушение. Но тъй като той сам обичаше много малкия Станислав, тя само с Жулиен можеше да говори за болестта на момчето, която скоро се влоши. Тогава госпожа дьо Ренал, измъчвана от непрекъснато гризене на съвестта, престана да спи: тя не излизаше от дивото мълчание, в което бе изпаднала: ако отвореше уста, щеше да признае греха си пред бога и хората.