— Тъкмо това искам аз — извика тя, като се изправи. — Нека страдам, толкова по-добре.
— Но с този отвратителен скандал ти ще причиниш нещастие и нему!
— Но аз ще опозоря само себе си, ще се овалям в калта; но така може би ще спася сина си. Този позор пред очите на всички не е ли публично наказание? Доколкото мога да съдя с моя слаб разсъдък, не е ли това най-голямата жертва, която мога да принеса на бога?… Може би той ще се смили, ще приеме унижението ми и ще ми остави сина! Посочи ми друга, по-мъчителна жертва и аз с готовност ще я дам.
— Остави аз да се накажа. И аз съм също виновен. Искаш ли да се оттегля при трапистите? Този суров живот може би ще умилостиви твоя бог! … Ах, небе, защо не мога да взема аз върху себе си болестта на Станислав…
— Ах, ти, значи, го обичаш — каза госпожа дьо Ренал, като се вдигна и се хвърли в прегръдките му.
И в същия миг с ужас го оттласна.
— Вярвам ти, вярвам ти — продължи тя, след като падна отново на колене, — о, мой единствени приятелю, о, защо не си ти баща на Станислав? Тогава това не би било такъв ужасен грях — да те обичам повече от своя син.
— Съгласна ли си да остана и отсега нататък да те обичам само като брат? Това е единственото разумно изкупление, то може да умилостиви гнева на всевишния.
— А аз — извика тя, като стана и взела главата над Жулиен между дланите си, я държеше отдалечена пред очите си, — ще те обичам ли аз като брат? В моя власт ли е да те обичам като брат?
Жулиен се обливаше в сълзи.
— Аз ще те слушам — каза той, като падна в краката й, — аз ще те слушам, каквото и да ми заповядаш; само това ми остава да правя сега. Умът ми е заслепен; аз не виждам какво решение да взема. Напусна ли те, ти ще разкажеш всичко на мъжа си, ще опозориш и себе си, и него. Никога след такъв срам него няма да го изберат за депутат. Остана ли, ти ще смяташ, че заради мен е загинал твоят син и сама ще умреш от скръб. Искаш ли да опитаме какво ще стане, ако аз замина? Ако искаш, за изкупление на нашия грях ще те напусна за седмица. Ще ида да живея в оная обител, дето кажеш. Например в манастира на Брей-льо-О; но закълни ми се, че през време на моето отсъствие няма да издаваш нищо на твоя мъж. Помни, че няма да мога да се върна, ако ти кажеш.
Тя обеща, той тръгна, но не минаха и два дни, тя го повика назад.
— Не мога без тебе да сдържа клетвата си. Ако ти не си тук непрекъснато, за да ми заповядваш с поглед да мълча, ще разкажа всичко на мъжа си. Всеки час от този отвратителен живот ми се струва дълъг като ден.
Най-после небето се смили над злочестата майка. Малко по малко болестта на Станислав мина. Но ледът беше разчупен, тя разбра колко голям е нейният грях и не можа вече да си върне предишното равновесие. Угризенията на съвестта останаха и те бяха тъй жестоки, както трябва да бъдат за такова искрено сърце. Животът й беше рай и ад: ад, когато не виждаше Жулиен, рай — когато беше в краката му.
— Не искам да се мамя ни най-малко — казваше му тя в минутите, когато се осмеляваше да се отдаде всецяло на любовта си: — аз съм погинала, безвъзвратно погинала. Ти си млад, ти се поддаде на моята съблазън, небето ще ти прости; но аз съм проклета навеки. Познавам това по един сигурен знак; боя се и кой не би се боял, когато види пред себе си ада? Но всъщност аз съвсем не се разкайвам. Бих извършила отново прегрешението си, ако трябваше да го извърша. Нека само небето не ме наказва още на този свят чрез децата ми, и това ще бъде повече, отколкото заслужавам. Но ти поне, Жулиене мой — провикваше се тя в други минути, — ти щастлив ли си? Намираш ли, че те обичам достатъчно?
Подозрителността и болезнената гордост на Жулиен, комуто тъкмо бе нужна самоотвержена любов, не устояваха пред тази тъй голяма, тъй неоспорима и ежеминутна саможертва. Той започна да боготвори госпожа дьо Ренал. „Макар тя да е благородница, а аз работнически син, тя ме обича… Аз не съм за нея някакъв лакей, който изпълнява службата на любовник.“ Когато се избави от този страх, Жулиен се отдаде на всичките безумства на любовта, на всичките й мъчителни съмнения.
— Поне — провикваше се тя, като виждаше, че той се съмнява в любовта й — нека те направя щастлив през малкото дни, които ни остават да прекараме заедно! Да побързаме; утре може би аз няма да бъда вече твоя. Ако небето ме накаже чрез децата ми, напразно ще се мъча да живея само за да те обичам, без да мисля, че моят грях ги убива. Аз няма да мога да надживея тоя удар. Дори и да искам, няма да мога, аз ще полудея. Ах, ако можех да взема върху себе си твоя грях, както ти ми предлагаше великодушно да вземеш изгарящата треска на Станислав!