Това малко събитие промени предмета на разговора.
— Искам без друго да взема Сорел, сина на дъскорезеца — каза господин дьо Ренал, — той ще надзирава децата, защото те почнаха вече да вършат пакости. Той е млад свещеник или нещо такова, знае латински порядъчно и ще помогне на децата да напреднат в учението; кюрето казва, че имал твърд характер. Ще му дам триста франка и храната. Имах някакви съмнения относно нравствеността му; тъй като беше любимец на оня стар хирург, кавалер на Почетния легион, който под предлог, че е роднина на Сореловци, беше се поселил у тях. Твърде възможно тоя човек да е бил всъщност таен агент на либералите; той казваше, че планинският въздух помагал на задуха му; но кой знае дали беше така. Беше участвувал във всички походи на Буонапарте в Италия и дори когато гласуваха на времето за империята, разправят, бил писал не. Този либерал учеше на латински Сореловия син и му остави грамадата книги, които беше донесъл със себе си. Затова аз нямаше да се реша никога да довеждам сина на дърводелеца при децата ни; но кюрето, тъкмо в навечерието на случката, поради която се скарах завинаги с него, ми каза, че тоя Сорел от три години изучавал богословие и се канел да постъпи в семинарията; значи, той не е либерал и знае латински.
За тая спогодба имам и други съображения — продължи господин дьо Ренал, като изгледа жена си с дипломатичен вид. — Валено се гордее страшно с двата хубави нормандски коня, които наскоро купи за каляската си. Но на, децата му си нямат възпитател.
— Че той би могъл да ни го отнеме.
— Значи, ти одобряваш моя план? — каза господин дьо Ренал, като благодари с усмивка на жена си за прекрасната мисъл, която й беше дошла на ум. — И така, значи, решено е.
— Ах, боже мой, колко бързо решаваш ти, друже, работите!
— Защото аз съм човек с характер. На, и кюрето се убеди в това. Нека не се лъжем, заобиколени сме тук отвсякъде с либерали. Всички тези търговци на платове ни завиждат, сигурен съм; двама-трима са станали богаташи; нека тогава видят как децата на господин дьо Ренал отиват на разходка, водени от своя възпитател. Това ще им внуши уважение. Моят дядо ни разказваше често, че на младини имал възпитател. Тая работа ще ми струва навярно стотина екюта, но трябва да смятаме, че това е необходим разход за поддържане на нашето обществено положение.
Това внезапно решение накара госпожа дьо Ренал силно да се замисли. Тя беше снажна, добре сложена жена, която някога е минавала, както се казва, за първа хубавица в тоя планински край. Тя имаше нещо просто в облика си и нещо младежко в походката си; о тази наивна грация, пълна с невинност и живост, тя би могла дори да събуди у един парижанин представата за някаква скрита страст. Но ако узнаеше, че би могла да има подобен успех, госпожа дьо Ренал би умряла от срам. Кокетството и предвзетостта не бяха навестявали никога сърцето й. Мълвеше се, че господин Валено, богатият директор на приюта за бедни, я ухажвал, но безуспешно, и това беше спечелило необикновена слава за добродетелта й; защото този господин Валено, млад едър мъж, с могъщо телосложение, с румено лице и грамадни черни бакенбарди, беше един от тези груби, безсрамни и шумни хора, които в провинцията наричат хубави мъже.
Госпожа дьо Ренал, извънредно плахо същество, с много неравен, види се, характер, се дразнеше особено от постоянната врътливост и оглушителните възгласи на господин Валено. И тъй като тя странеше от всичко, което във Вериер наричаха веселие, за нея разправяха, че твърде много се гордеела с произхода си. Тя дори не помисляше за това, но беше много доволна, че жителите на града идваха по-рядко у нея. Няма да скрием, че тя минаваше за глупачка в очите на техните дами, защото не правеше никаква политика на мъжа си и изпускаше най-сгодните случаи да го накара да й купи хубави шапки от Париж или Безансон. Да я оставят да скита сама из хубавата си градина — тя не искаше нищо друго.
Това бе наивна душа, която никога не беше се одързостявала да съди мъжа си и да си признае, че се отегчава с него. Тя предполагаше, без да се замисля върху това, че между мъж и жена не съществуват по-нежни отношения. Обичаше най-вече господин дьо Ренал, когато той й говореше за своите планове относно децата им, едното от които предназначаваше за военен, другото за чиновник, а третото за служител на черквата. Изобщо намираше, че господин дьо Ренал е много по-малко отегчителен от всички нейни познайници…
Това беше разумно съпружеско мнение. Кметът на Вериер беше се прославил с духовитостта си и главно с добрия си тон благодарение на половин дузина шеги, които беше наследил от чичо си. Старият капитан дьо Ренал преди революцията служеше в пехотинския полк на негова светлост Орлеанския дук и когато отиваше в Париж, биваше приеман в салоните на принца. Там той беше видял госпожа дьо Монтесон, знаменитата госпожа дьо Жанлис, господин Дюкре, изобретателя на Пале-Роял. Тези лица се явяваха постоянно в анекдотите на господин дьо Ренал. Но малко по малко за него стана истинско мъчение да си спомня тия неудобни за разказване работи и от известно време той повтаряше само при тържествени случаи своите историйки за Орлеанския дом. Тъй като покрай другото беше много вежлив, освен в случаите, когато ставаше дума за пари, той минаваше с право за най-аристократичната личност във Вериер.