Ти ще ми доставиш анонимното писмо; въоръжи се с търпение и с едни ножици. Изрежи от някоя книга думите, които ще ти напиша; след това залепи ги върху синкавата хартия, която ти изпращам; получила съм я от господин Валено. Очаквай обиск в стаята си; изгори страницата на книгата, която си орязал. Ако не намериш готови думите, имай търпение да ги стъкмиш буква по буква. За да ти спестя труда, написах съвсем късо анонимното писмо. Уви, ако не ме обичаш вече, както се боя, колко дълго ще ти се стори моето писмо!“
„Госпожо!
Известни са всичките ви лукавства; но лицата, които имат интерес да ги осуетят, са предупредени. Подтикнат от приятелски чувства, които все още храня към вас, аз ви предлагам да скъсате напълно с това селянче. Ако вие сте достатъчно благоразумна и сторите това, вашият съпруг ще помисли, че предупреждението, което е получил, е лъжливо, а ние така и ще го оставим в тая заблуда. Помнете, че аз знам вашата тайна: треперете, нещастнице; вие трябва сега да ми се покорявате.“
„Щом залепиш всички думи от това писмо (позна ли в тях слога на директора?), излез от къщи, аз щете пресрещна.
Аз ще ида в селото и ще се върна със смутено лице, аз наистина ще бъда смутена. Велики боже, на каква опасна крачка се решавам и всичко това само защото на тебе ти се е сторило, че е получил анонимно писмо. Та ето така, с разстроено лице — аз ще подам на мъжа си това писмо, което ми е връчил уж някой непознат. Ти иди с децата да се разходите по пътя към голямата гора и се върни чак на обед.
От върха на скалите ти ще можеш да видиш гълъбарника. Ако нашите работи вървят благополучно, аз ще окача там бяла кърпичка; в противен случай няма да има нищо.
Твоето сърце, неблагодарнико, няма ли да ти подскаже някакъв начин да ми обадиш, че ме обичаш, преди да тръгнеш на разходка? Каквото и да се случи, бъди сигурен в едно: аз няма да живея нито един ден след нашата окончателна разлъка. Ах, каква лоша майка съм аз! Тия няколко думи пиша напразно, скъпи Жулиен. Аз не ги чувствувам; аз не мога в този миг да мисля за никого другиго освен за тебе и ги написах само за да не ме укориш. Сега, когато виждам, че мога да те загубя, защо да се преструвам? Да, нека по-добре ти се сторя жестока, отколкото да лъжа пред човека, когото уважавам. И без това достатъчно вече съм лъгала в живота си. Тъй да е, прощавам ти и да не ме обичаш вече. Нямам време да препрочета писмото си. Нищо не е за мен да платя с живота си блажените дни, които прекарах в твоите прегръдки. Ти знаеш, че те ще ми струват много по-скъпо.“
ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
ДИАЛОГ С ЕДИН ГОСПОДАР
Рог such as we are made of, such we be.
Alas, our frailty is the cause, not we:14
Цял час Жулиен c детинско увлечение сглобяваше думи. Излязъл от стаята си, той срещна учениците си с майка им; тя пое писмото толкова просто и смело, че той се уплаши от спокойствието й.
— Лепилото изсъхнало ли е добре? — запита го тя.
„Тази ли е същата жена, която се измъчваше до лудост от угризения? — помисли си той. — Какво ли е намислила сега?“ Стори му се унизително да я запита; но никога може би тя не бе му харесвала повече.
— Ако това завърши лошо — додаде тя със същото хладнокръвие, — ще ми вземат всичко. Закопайте това ковчеже някъде в планината; един ден може би то ще бъде единственото, което ще ми остане.
Тя му предаде едно стъклено ковчеже в червено сахтианено калъфче, напълнено със злато и няколко диаманта.
— Сега тръгнете — каза му тя.
Тя целуна децата, а най-малкото два пъти. Жулиен стоеше вцепенен. Тя тръгна с бързи крачки, без да го погледне.
Съществуването на господин дьо Ренал, откакто отвори анонимното писмо, беше станало ужасно. Той не беше се вълнувал така от онова време — в 1816 година, когато насмалко не се би на дуел, и трябва да му признаем, тогава дори възможността да получи куршум в главата бе го разстроил по-малко. Той разглеждаше писмото от всички страни: „Не е ли това женски почерк? — запита се той. — В такъв случай коя ли жена го е написала?“ Той прекарваше през ума си всички жени, които познаваше във Вериер, без да може в подозренията си да се спре на никоя. „Дали някой мъж не е диктувал това писмо? Но кой е този мъж?“ И тук същите съмнения. Завиждаха му и несъмнено го мразеха повечето от неговите познати. „Трябва да поприказвам с жена си“ — каза си той по навик, като стана от креслото, дето бе потънал.
„Господи боже мой — едва станал, каза си той, като се плесна с ръка по челото, — та тъкмо на нея не бива да се доверявам; тя е мой враг сега.“
14
За жалост причината е в слабостта на нашата природа, а не в нас. Ние сме такива, каквито сме създадени.