Щом влезе в градината и видя отдалеч мъжа си, тя изведнъж като по някое вълшебство се успокои. По разбърканите му коси и дрехи личеше, че не е спал.
Тя му подаде едно разпечатано, но пак сгънато писмо. Той, без да го отвори, изгледа жена си с обезумял поглед.
— Ето тая мръсотия — каза му тя. — Един неприветлив човек, който разправя, че ви познава и ви дължи благодарност, ми го даде, когато минавах зад градината, на нотариуса. Аз искам от вас едно — да изпратите на родителите му начаса, без отлагане, този господин Жулиен.
Госпожа дьо Ренал побърза да каже тези думи може би малко по-рано, отколкото трябваше, само за да се освободи от ужасната необходимост да ги каже.
Тя затрепера от радост, като видя как се зарадва мъжът й. По втренчения му поглед, прикован върху нея, тя разбра, че Жулиен е отгатнал вярно. И вместо да се огорчи от това явно нещастие, тя си помисли: „Какъв ум, какъв съвършен усет! И у един още съвсем неопитен момък! Докъде ли ще стигне отпосле? Уви, тогава неговите успехи ще го накарат да ме забрави.“
И благодарение на това възхищение към човека, когото обожаваше, тя можа да се съвземе напълно от своето смущение.
Тя се похвали за тоя свой ход. „Аз се показах достойна за Жулиен“ — каза си тя със сладостна и затаена радост.
Без да продума дума, от страх да не се издаде, господин дьо Ренал разглеждаше второто анонимно писмо, съставено, ако читателят си спомня, с печатните думи, налепени върху възсиня хартия. „Подиграват се с мене непрекъснато — каза си господин дьо Ренал, сломен от, умора. — Пак нови оскърбления, ще трябва да си блъскам главата над тях, и все заради жена ми!“ Той бе готов да я обсипе с най-груби ругатни, но като си спомни наследството от Безансон, можа с голяма мъка да се въздържи. Като не знаеше върху какво да излее злобата си, той смачка второто анонимно писмо и взе да се разхожда с широки крачки; потребно му беше да се отдалечи от жена си. След няколко минути той пак се върна при нея поуспокоен.
— Трябва да вземем решение и да отпратим Жулиен — каза му тя веднага. — В края на краищата той е дърводелски син. Вие ще му дадете обезщетение няколко екюта, пък и той е ловък и лесно ще успее да си намери място, например у господин Валено или у помощник-префекта дьо Можирон, които имат деца. Така че вие съвсем няма да му навредите…
— Приказвате като истинска глупачка — извика господин дьо Ренал със страшен глас. — Какъв здрав смисъл можеш да очакваш от жена? Вие никога не обръщате внимание на сериозните неща; как ще проумеете тогава нещо? С вашата небрежност, с вашата леност вие сте способна да ловите само пеперуди. Слаби същества сте вие и голямо нещастие е, че ви имаме в семействата си! …
Госпожа дьо Ренал го остави да говори и той говори дълго време; изливаше гнева си, както се казва в тукашния край.
— Господине — отвърна му най-сетне тя, — аз говоря като жена, която са оскърбили в нейната чест, сиреч в онова, което й е най-скъпо.
Госпожа дьо Ренал запази нерушимо хладнокръвие през целия този мъчителен разговор, от който зависеше дали ще може да живее още под един и същ покрив с Жулиен. Тя търсеше ония думи, които смяташе, че ще предизвикат най-лесно слепия гняв на мъжа и. Тя бе безчувствена към всички обидни размишления, които той й отправяше, не ги чуваше, мислеше в това време за Жулиен. „Ще бъде ли доволен от мене той?“
— Това селянче, което сме обсипали с любезности и дори подаръци, може и да не е виновно — каза тя най-сетне, — но то е в края на краищата причината да бъда осрамена за първи път в живота си… Когато прочетох тази отвратителна хартийка, господине, зарекох се — или той, или аз да излезем от вашата къща.
— И вие искате да вдигнете скандал, за да ме опозорите, а и себе си също? Вие вкарвате вода във воденицата на много хора във Вериер.
— Така е, всички завиждат на благоденствието, което вие с мъдрото си управление съумяхте да създадете за себе си, за своето семейство и за града… Хубаво тогава, аз ще накарам Жулиен да ви поиска отпуск и да прекара един месец у този търговец на дърва в планината, достоен приятел на такъв калфа като него.
— Да не сте посмели да предприемате нещо — подзе господин дьо Ренал, вече доста спокоен. — От вас искам преди всичко да не приказвате с него. Вие ще се разсърдите и ще ме скарате с него, а знаете колко обидчив е този господинчо.
— Този момък няма никакъв такт — подхвана госпожа дьо Ренал, — той може да е учен, вие можете да съдите за това, но в дъното на душата си е същински селянин. Аз поне нямам вече добро мнение за него, откакто отказа да се ожени за Елиза — тя щеше да му донесе сигурно богатство — само за това, че тя е спохождала понякога скришом господин Валено.