— А, така ли? — възкликна господин дьо Ренал, като вдигна прекомерно високо едната си вежда. — Жулиен ли ви каза това?
— Не, не точно това; той винаги ми е разправял за призванието, което го влече към свещеническия сан; но вярвайте ми, първото призвание на тези хорица е да си изкарат хляба. Той ми даваше да разбера добре, че знае за тези нейни тайни посещения.
— А аз, аз не знаех нищо за тях! — разсвирепял отново, провикна се господин дьо Ренал, като натъртваше на думите си. — У дома ми стават неща, които аз не зная… Казвайте, имало ли е нещо между Елиза и Валено?
— Ех, това е стара история, мили ми друже — каза госпожа дьо Ренал, като се засмя, — а може би между тях да не е станало нищо лошо. Това започна в онова време, когато вашият добър приятел Валено нямаше да се разсърди, ако във Вериер хората помислеха, че между мене и него има нещо като платонична любов.
— И на мене ми мина през ума това веднъж — извика господин дьо Ренал, като се плесна яростно по челото, той правеше едно откритие след друго — и вие не сте ми казали нито дума?
— Струваше ли си да скарвам двама приятели заради някаква суетна прищявка на нашия мил директор? Има ли жена от нашето общество, на която той да не е изпра-
тил няколко извънредно духовити и дори малко любовни писма?
— Той писал ли ви е на вас?
— Той пише много.
— Покажете ми веднага тези писма, заповядвам ви! — и господин дьо Ренал сякаш израсна с шест стъпки по-високо.
— Това няма да направя сега — кротко, дори безгрижно му отговори тя. — Ще ви ги покажа някой друг ден, когато бъдете по-благоразумен.
— Веднага, дявол да го вземе! — извика господин дьо Ренал, побеснял от гняв и заедно с това по-честит, отколкото беше от дванадесет часа насам.
— Ще ми се закълнете ли — попита госпожа дьо Ренал със сериозен глас, — че никога няма да се скарате с директора на приюта заради тия писма?
— Все едно ще се карам, или не, аз мога да му отнема подхвърлените деца, но — продължи той яростно — искам веднага да ми дадете тези писма; къде са те?
— В едно чекмедже на моята писмена маса; но аз, разбира се, няма да ви дам ключа.
— Аз знам и да го разбия — извика той и хукна към стаята на жена си.
И той наистина разби с един железен лост скъпата писмена маса от пъстро червено дърво, докарано от Париж, която често пъти бършеше с пеша на сюртука си, щом съглеждаше на нея някое петно.
Госпожа дьо Ренал се изкачи тичешком по сто и двадесетте стъпала на гълъбарника; тя завърза крайчеца па една бяла кърпичка за една от железните пръчки на прозорчето. Чувствуваше се най-щастлива от всички жени на света. Със сълзи на очи се взираше в гъстите гори на планината. „Сигурно — мислеше си тя — под някоя от тия шумнати буки Жулиен дебне тоя щастлив знак.“ Дълго се вслушва тя, после прокле еднозвучното скрибуцане на щурците и чуруликането на птиците. Ако не беше този досаден шум, до нея, излетял от високите скали, би достигнал радостният му вик. Нейният жаден поглед шареше по този огромен склон от мрачна и равна като ливада зеленина, който образуват върхарите на дърветата. „И как не се сеща той — казваше си тя разнежена — да измисли някой знак, за да ми обади, че се радва колкото мен?“ Тя слезе от гълъбарника чак когато почувствува страх, че мъжът й може да дойде да я потърси.
Завари го побеснял. Той трескаво пробягваше с очи сладникавите фрази на господин Валено, които бе неуместно човек да чете с такова вълнение.
Издебнала минута, когато възгласите на нейния мъж й позволиха да вмъкне няколко думи, госпожа дьо Ренал каза:
— Връщам се пак на моята мисъл, налага се Жулиен да замине. Каквато и дарба да има за латински език, той си остава в края на краищата прост селянин, често груб и лишен от такт; всеки ден, мислейки се за вежлив, той ми отправя преувеличени и нескопосани комплименти, които наизустява от някой роман…
— Той не чете никога романи — извика господин дьо Ренал. — Аз зная това сигурно. Да не мислите, че съм сляп и не зная какво става в къщата ми?
— И така да е, ако не чете никъде тези комплименти и ги измисля сам — толкова по-зле за него. Той ще говори за мене със същия тон и във Вериер … и без да отиваме толкоз далече — каза госпожа дьо Ренал с такъв глас, като че беше направила някое откритие, — ще говори така и пред Елиза, а това е, кажи-речи, все едно, ако би говорил пред господин Валено.