— Ах! — изкрещя господин дьо Ренал и удари по масата с пестник така, че тя се разтърси. — Та това печатно анонимно писмо и писмата на Валено са писани на една и съща хартия!
„Най-сетне! …“ — помисли госпожа дьо Ренал; тя се показа съкрушена от това откритие и без да се осмели да прибави нито дума, седна на канапето далеч в дъното на гостната.
Битката вече можеше да се смята за спечелена; госпожа дьо Ренал трябваше да употреби не малко усилия, за да задържи господин дьо Ренал да не отиде да се разправя с предполагаемия автор на анонимното писмо.
— Как не разбирате, че да направите сцена на господин Валено, без да имате достатъчно доказателства, е страшна грешка? На вас ви завиждат, господине; но кой е виновен за това? Вашите способности: вашето мъдро управление, вашите построени с вкус сгради, зестрата, която ви донесох, и главно значителното наследство, което ние може да очакваме от добрата ми леля — неговият размер се преувеличава безкрайно, — направиха от вас първия човек във Вериер.
— Вие забравяте моя род — каза господин дьо Ренал, като се поусмихна леко.
— Вие сте един от най-личните благородници в областта — подзе горещо госпожа дьо Ренал. — Ако кралят беше свободен и можеше да отдаде дължимото внимание на произхода, вие несъмнено щяхте да бъдете в камарата на перовете и т.н. И ето в това блестящо положение вие искате да дадете на завистниците повод да злословят? Да говорите с господин Валено за анонимното му писмо, значи да разгласите из целия Вериер, какво казвам — из Безансон, из цялата област, че този нищожен буржоа, допуснат непредпазливо може би да стане близък на един Ренал, е съумял да го оскърби. Дори и ако тия писма, които вие взехте от мене, докажеха, че съм отговорила на любовта на господин Валено, вие би трябвало да ме убиете — аз стократно заслужавам това, — но не да показвате гнева си пред него. Не забравяйте, че всичките ви съседи дебнат само да ви отмъстят за вашето превъзходство; не забравяйте, че в 1816 година вие спомогнахте за някои арести. Оня човек, който се беше укрил на своя покрив…
— Виждам, че вие нямате нито уважение, нито обич към мене — извика господин дьо Ренал с всичката горчивина, която този спомен събуди у него. — А мене така и не ме направиха пер!…
— Мисля, друже мой — подзе с усмивка госпожа дьо Ренал, — че аз ще бъда по-богата от вас, че съм ваша другарка от дванадесет години и че на това основание трябва да имам глас, особено в работи като днешната. Ако вие предпочитате пред мен някакъв си господин Жулиен — додаде тя с нескриван яд, — готова съм да ида при леля си и да прекарам зимата при нея.
Тези думи бяха казани много на място. В тях имаше твърдост, която се мъчеше да се огради с вежливост; те определиха решението на господин дьо Ренал. Ала по провинциален обичай той говори още дълго, като се връщаше отново и отново на всичките си доводи; жена му не му пречеше да се изкаже — в гласа му звучеше все още гняв. Най-сетне безполезният брътвеж, траял два часа, изтощи силите на този човек, който цялата нощ бе беснял от ярост. Той определи твърдо линията, която трябваше да следва в отношенията си спрямо господин Валено, Жулиен и дори Елиза.
На два-три пъти през тази дълга сцена госпожа дьо Ренал насмалко не изпита съчувствие към очевидно искрената мъка на този човек, който бе неин другар в продължение на дванадесет години. Но истинските страсти са егоистични. Пък и тя очакваше всеки миг той да й признае за анонимното писмо, което беше получил вечерта, а това признание тя така и не чу. За да бъде сигурна в своята безопасност, госпожа дьо Ренал трябваше да знае какви мисли са могли да бъдат внушени на човека, от когото зависеше нейната съдба. Защото в провинцията мъжете са господари на общественото мнение. Един съпруг, който се оплаква, се превръща в посмешище, но това става с всеки ден все по-малко опасно за Франция; докато жена му, ако той не й даде пари, е принудена да слугува за петнадесет су на ден, па и добрите души се колебаят дали да я вземат на работа.
Една одалиска в сарая може да обича колкото си иска султана; той е всемогъщ и тя няма никаква надежда да се измъкне от властта му, до каквито и хитрини да прибегне. Отмъщението на господаря е страхотно, кърваво, но войнствено, великодушно: кинжалът завършва всичко. А в деветнадесетия век мъжът убива жена си с кинжала на общественото презрение: като й затваря вратите на всички гостни.
Когато се върна в къщи, госпожа дьо Ренал почувствува изведнъж колко опасно е било положението й; тя остана поразена от безредието, което намери в стаята си. Ключалките на всичките й изящни ковчежета бяха строшени: няколко плочки от паркета бяха изкъртени. „Той щеше да бъде безпощаден към мене! — каза си тя. — Да развали така този паркет от оцветено дърво, на което толкова държи; когато някое от децата стъпи на него с мокрите си обувки, почервенява от яд. А ето сега този паркет е похабен завинаги!“ Зрелището на това свирепо буйство пропъди мигом последните укори, които бе събудила у нея прекалено бързата й победа.