Малко преди да удари звънецът за обед, Жулиен се върна с децата. На десерта, когато слугите се бяха вече оттеглили, госпожа дьо Ренал му каза много сухо:
— Вие изказвахте желание да прекарате две седмици във Вериер, господин дьо Ренал е съгласен да ви даде отпуск. Вие може да заминете, когато поискате. Но за да не губят децата времето си напразно, всеки ден ще ви се изпращат техните писмени упражнения и вие ще ги поправяте.
— То се знае — додаде господин дьо Ренал троснато, — аз няма да ви пусна за повече от една седмица.
Жулиен съзря на лицето му безпокойството на дълбоко измъчен човек.
— Той още не се е спрял на някакво решение — пошепна Жулиен на възлюблената си, когато за миг останаха сами в гостната.
Госпожа дьо Ренал му разказа набързо всичко, което беше направила от заранта.
— Тази нощ ще чуете подробностите — добавя тя, като се засмя.
„Какво женско коварство! — помисли Жулиен. — Какво желание, какъв инстинкт ги кара да ни изменят!…“
— Аз намирам, че любовта ви е едновременно просветлила и заслепила — каза той студено. — Вашето днешно поведение беше възхитително; но благоразумно ли ще бъде да искаме да се видим тази нощ? Къщата е пълна с врагове; помислете каква силна омраза храни към вас Елиза.
— Тази омраза прилича много на силното равнодушие, което вие, изглежда, имате към мене.
— Нека съм равнодушен, аз съм длъжен да ви спася от една опасност, в която сам ви хвърлих. Ако по някаква случайност господин дьо Ренал поприказва с Елиза, той може от една нейна дума да научи всичко. Защо да в е се скрие близо до стаята ми, въоръжен както трябва…
— Така, значи! Вие дори нямате смелост! — възкликна госпожа дьо Ренал с надменността на една благородническа щерка.
— Аз няма да се унижа никога да говоря за своята смелост — каза студено Жулиен, — това би било низост. Нека светът съди по делата. Но вие — добави той, като я хвана за ръката, — вие не разбирате колко съм привързан към вас и колко се радвам, че ще мога да се сбогувам с вас преди тази жестока разлъка.
ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
ТАКА ПОСТЪПВАХА В 1830 ГОДИНА
Словото е дадено не човека, за да скрива мисълта си.
Едва пристигнал във Вериер, Жулиен се разкая за своята несправедливост към госпожа дьо Ренал. „Бих я презирал като нищожна женица, ако от слабост не беше издържала сцената с господин дьо Ренал! Но тя се измъкна от нея като дипломат и аз съчувствувам на победения, макар и да е мой враг. В това има нещо подличко и еснафско; самолюбието ми е засегнато, защото господин дьо Ренал е мъж; няма що, славно и велико сдружение, към което и аз имам честта да принадлежа; какъв глупак съм аз!“
Господин Шелан беше се отказал от всички жилища, които най-почтените местни либерали се надпреварваха да му предлагат, когато, уволнен, бе изгонен от свещеническия дом. Двете стаи, наети сега от него, бяха затрупани от книгите му. В желанието си да покаже на Вериер как трябва да се отнасят към един свещеник Жулиен отиде при баща си, взе от него двадесетина елови дъски й сам ги мъкна на гръб по цялата главна улица. Той зае инструменти от един свой предишен другар и надве-натри сглоби нещо като библиотека, в която нареди книгите на господин Шелан.
— Аз мислех, че мирската суета те е покварила — каза му старецът, просълзен от радост. — Ето сега ти изкупваш момчешката история с блестящата униформа, която ти създаде толкова неприятели.
Господин дьо Ренал бе заповядал на Жулиен да живее в дома му. Никои не подозираше какво бе станало. На третия ден от пристигането си Жулиен видя как се изкачва чак до стаята му не друг, а сам помощник-префектът господин дьо Можирон. След като слуша цели два часа блудкавия му брътвеж и гръмогласните му оплаквания от хорската злоба, от недостатъчната честност на людете, натоварени с управлението на обществените средства, от опасностите, които застрашават клетата Франция и т.н. и т.н., Жулиен най-сетне почна да се досеща коя е причината за посещението. Те бяха вече излезли върху площадката на стълбите и бедният наполовина изпъден възпитател изпращаше с подобаващо почитание бъдещия префект на някой честит окръг, когато гостенинът благоволи да се заинтересува от участта на Жулиен, да похвали неговите скромни искания, колчем се отнася до пари и т.н. и т.н…. Най-сетне, като го стисна в прегръдките си с бащинска нежност, господин дьо Можирон му предложи да напусне господин дьо Ренал и да постъпи у един чиновник, който имал деца за възпитаване и който като крал Филип щял да благодари на небето не толкова задето му ги е дало, колкото задето отредило да се родят в съседство с господин Жулиен. Техният възпитател би получавал осемстотин франка заплата, платима не ежемесечно — „това не е честно“, каза господин дьо Можирон, — а на тримесечие и винаги в предплата.