Сега дойде ред на Жулиен, който от час и половина чакаше с нетърпение да вземе думата. Отговорът му беше прекрасен и главно дълъг като пастирско послание; той оставяше да се подразбира всичко и все пак не казваше нищо ясно. В него можеше да се намери и уважение към господин дьо Ренал, и благоговение пред обществото на Вериер, и признателност към прославения помощник-префект. Учуден, че е намерил по-голям йезуит от себе си, помощник-префектът се опита напразно да изкопче нещо определено. Жулиен, очарован от това, че му се е паднал случай да поупражни, повтори отговора си с други думи. Никога ни един сладкодумен министър, който е искал да доведе докрай заседанието, когато камарата е била готова да се пробуди от дрямката си, не е казвал по-малко с повече думи. Едва-що излезе господин дьо Можирон и Жулиен почна да се смее като луд. За да не изстине напразно обзелият го йезуитски жар, той написа на господин дьо Ренал писмо от девет страници, дето му съобщаваше всичко, което му бяха казали, и го молеше смирено за съвет. „Този мошеник не ми обади обаче името на лицето, което ми прави това предложение! Сигурно ще е господин Вадено, който тълкува моето, изгнание във Вериер като последица от анонимното си писмо.“
Щом изпрати бързото си писмо, доволен като ловец, който в шест часа заранта през някой ясен есенен ден е попаднал в изобилствуваща с дивеч поляна, Жулиен влезе, за да се посъветва с господин Шелан. Но преди да стигне у добрия свещеник, небето, което му готвеше и други радости, изпречи на пътя му господин Валено, от когото той не скри, че сърцето му се къса; ето един такъв клет момък като него жадува да се посвети изцяло на призванието, което небето е вложило в сърцето му, но само призванието не е достатъчно в този низък свят. За да се труди достойно на лозето на господа и да не излезе съвсем недостоен за толкова учени свои събратя, трябва му образование; той трябва да прекара в Безансонската семинария две години, свързани с не малко разноски; следователно необходимо е да поспести малко парици, а това е по-лесно да се направи, ако получаваш осемстотин франка, платими на тримесечие, отколкото шестстотин франка, които изяждаш от месец на месец. От друга страна, небето, като го е поставило близо до децата на Ренал и главно му е вдъхнало към тях особена обич, не му ли посочва с това, че не бива да изоставя тяхното възпитание, за да иде другаде? …
Жулиен достигна до такова съвършенство в тоя род красноречие, заменило светкавичните действия от времето на империята, че най-накрая се отегчи сам от приказките си.
Когато се върна в къщи, той завари слугата на господин Валено, облечен в празнична ливрея, който го беше търсил из целия град, за да му предаде покана за обед в същия ден.
Жулиен не беше ходил никога у този човек; само до преди няколко дни той мечтаеше как по-добре да го набие с бастуна си, без да има работа с изправителната полиция. Макар обедът да бе определен за един часа, Жулиен сметна за по-почтително да се яви още в дванадесет и половина в работния кабинет на господин директора на приюта. Завари го важно седнал посред купища папки. Големите му черни бакенбарди, огромната му гъста коса, гръцката му капа, кривната на темето, грамадната му лула, везаните му пантофи, дебелите златни верижки, накръстосани във всички посоки на гърдите му, и целият този салтанат на провинциален финансист, който се смята за неотразим победител на женските сърца, не внушиха уважение на Жулиен; наопаки, събудиха у него желание да го напердаши с бастуна, както заслужава.
Той помоли да му направят чест да го представят на госпожа Валено; но тя в това време се занимаваше с тоалета си и не можеше да го приеме. В замяна на това той получи удоволствието да присъствува при тоалета на господин директора на приюта. След това те минаха при госпожа Валено, която със сълзи на очи му представи децата си. Тази дама, една от най-влиятелните жени във Вериер, имаше грубо мъжко лице, на което беше сложила червило по този тържествен случай. Тук тя прояви целия си майчински патос.