Жулиен си спомни за госпожа дьо Ренал. Неговата недоверчивост му позволяваше да се предава само на тоя вид спомени, които възникват по противоположност, но сега той бе обхванат така силно от тях, че изпадна в умиление. Това настроение се усили още повече от това, което видя в къщата на директора на приюта. Домакините го разведоха из нея. Всичко тук бе великолепно и ново и при всяка мебел веднага му съобщаваха цената й. Но Жулиен във всичко намираше нещо гнусно, от което миришеше на откраднати, пари. Всички, дори и слугите, като че се мъчеха отнапред да се защитят от презрението.
Бирникът на преките данъци, бирникът на косвените налози, жандармерийският комендант и двама-трима други чиновници дойдоха с жените си. След тях пристигнаха и няколко богати либерали. Поканиха ги на трапезата. На Жулиен, и без това вече зле настроен, му дойде изведнъж на ум, че оттатък стената на трапезарията седят задържаните клетници и сигурно от тяхната дажба месо са задигнали, за да купят целия този безвкусен разкош, с който искаха да го слисат.
„Сигурно сега те са гладни“ — каза си той: гърлото му се сви, той не можеше да яде и дори да говори. След четвърт час се почувствува още по-зле; до него сегиз-тогиз долитаха звуци от улична и, трябва да се признае, малко непристойна песен, пееше някой от затворените. Господин Валено погледна един от лакеите си, облечени в празнични ливреи, лакеят изчезна, а малко след това песента секна. Тъкмо в това време един слуга наливаше на Жулиен рейнско вино в зелена чаша и госпожа Валено не изпусна случая да му съобщи, че това вино струва на мястото девет франка бутилката. Жулиен вдигна зелената чаша и каза на господин Валено: — Ето че спряха да пеят тази мръсна песен.
— Тъй ами, дявол да го вземе — отговори тържествуваш, директорът, — аз заповядах да млъкнат тези голтаци.
Тези думи бяха много тежки за Жулиен; той бе усвоил обноските на своето съсловие, но не и чувствата му. Въпреки своето лицемерие, към което прибягваше често, той почувствува как една едра сълза се търкулва по бузата му.
Опита се да я скрие със зелената чаша, но не бе никак в състояние да отпие от рейнското вино. „Да им забрани да пеят! — повтаряше той на себе си. — О, боже мой! И ти търпиш това!“
За щастие никой не забеляза, че се е разчувствувал неприлично. Бирникът на преките данъци запя една роялистка песен. Когато всички в хор подеха шумния припев, съвестта на Жулиен започна да му нашепва: „Ето го мръсното благосъстояние, до което и ти можеш да се добереш, но ти ще му се наслаждаваш само при такова условие и в ей такава компания! Може би ти ще получиш служба с двадесет хиляди франка заплата, но докато се тъпчеш с меса, ще трябва да забраняваш на клетия затворник да пее: ти ще даваш обеди с парите, които ще крадеш от оскъдния му залък, и когато обядваш, той ще бъде още по-нещастен! О, Наполеоне! Колко хубаво е било в твоето време, когато хората са си извоювали положение в опасностите на битката; но да се възмогваш с подлост, като умножаваш страданията на бедняка!“
Трябва да призная, че слабостта, проявена от Жулиен в този монолог, не ми внушава много добро мнение за него. Той би бил достоен събрат на тези съзаклятници в жълти ръкавици, конто възнамеряват да променят издъно целия живот на една голяма страна, а не искат да вземат върху съвестта си и най-малката драскотина.
Но Жулиен изведнъж бе принуден да се върне към своята роля. Не за да бленува и да мълчи бяха го, поканили, да обядва в такава изискана среда.
Един бивш фабрикант на щампосани платове, член-кореспондент на Безансонската и Узеската академия, се обърна към него от другия край на трапезата с въпроса: вярно ли е това, което всички приказват за неговите удивителни успехи в изучаването на Новия завет?
Тозчас се въдвори дълбоко мълчание; като по някакво вълшебство Новият завет на латински език се оказа в ръцете на учения, член на двете академии. По искане на Жулиен той прочете наслуки началото от едно изречение. Жулиен го продължи наизуст: паметта му не бе му изневерила и това чудо извика всеобщо възхищение, изразено с шумен изблик от енергия, каквато хората имат в края на обеда. Жулиен гледаше поруменелите лица на дамите; някои от тях не бяха лоши. Той спря погледа си върху жената на бирника, голям песнопоец.
— Мене наистина ми е съвестно да говоря толкова дълго време на латински пред дамите — каза той, загледан в нея. — Ако господин Рюбиньо (така се казваше членът на двете академии) бъде тъй добър да прочете наслуки някое латинско изречение, аз, вместо да продължа латинския текст, ще се опитам да го преведа направо.