Това второ изпитание го издигна още повече в очите на всички.
Между гостите имаше няколко богати либерали, но тия щастливи бащи разчитаха да получат стипендии за своите деца и по тази причина, отстъпили на последните духовни увещания, се бяха приобщили към правителството. Но въпреки този техен тънък политически ход господин дьо Ренал не беше пожелал никога да ги приеме у себе си. Тези почтени хора, които познаваха Жулиен само по слух и бяха го видели яхнал на кон при пристигането на крал ???, бяха сега негови най-горещи почитатели. „Кога най-сетне на тези тъпаци ще им омръзне да слушат библейския език, от който не разбират нищо?“ — мислеше си той. Но излизаше обратното: този език ги забавляваше със своята необичайност; те се смееха над него. Но на самия Жулиен той омръзна.
Той стана важно, когато удари шест часът, и каза, че има да учи една глава от новото богословие на Лигорио, която трябва да разправи следния ден на господин Шелан.
— Защото моето занятие — добави той приветливо — е не само да карам другите да казват, но и сам да казвам уроци.
Всички се смяха много и бяха във възторг от него; подобно остроумие е по вкуса на Вериер. Жулиен стоеше вече нрав, всички наставаха от местата си въпреки благоприличието; такова е могъществото на дарованието. Госпожа Валено го задържа още четвърт час; той непременно трябваше да чуе как децата казват наизуст своя катехизис; те правеха най-невероятни грешки, които той едничък забелязваше. Но той и не помисли да ги поправи. „Какво невежество — те не знаят дори основните начала на вярата!“ — помисли си той. Най-сетне се поклони и се надяваше вече да се измъкне; но дотрябва да чуе и една басня от Лафонтен.
— Този писател е много безнравствен — каза Жулиен на госпожа Валено. — В известната басня например за Жан Шуар той се осмелява да се подиграе над всичко най-свято. Най-добрите тълкуватели го порицават остро.
Преди да излезе, Жулиен получи четири-пет покани за обед. „Този младеж прави чест на нашия окръг!“ — извикаха в хор, силно повеселели, всички сътрапезници. Те се разприказваха дотам, че поискаха да се гласува сума за пансион от общинските фондове, за да му се даде възможност да продължи учението си в Париж.
Докато трапезарията кънтеше от спорове около това непредпазливо предложение, Жулиен вече излизаше пъргаво от пътната врата. „Ах, мръсници, мръсници!“ — тихичко се провикна той три-четири пъти подред, като вдъхваше с наслада пресния въздух.
В тая минута той се чувствуваше истински аристократ, макар че дълго време така се дразнеше от презрителната усмивка и високомерието, което откриваше зад всички любезности, отправяни му в дома на господин дьо Ренал. Той не можеше да не почувствува колко голяма разлика има между двата дома. „Да забравим дори за парите — говореше си той из пътя, — откраднати от клетите затворници, на които отгоре на това забраняват да пеят! Никога на господин дьо Ренал не му е дохождало на ум да каже на гостите си цената на всяка бутилка вино, която им поднася. И този господин Валено, който непрекъснато изброява своите имоти, не може да говори за къщата си, за имението си и т.н., ако жена му е до него, без да каже «твоята къща», «твоето имение».“
Тази дама явно се наслаждава до такава степен на чувството си за собственост, че направи на обеда отвратителна сцена на един слуга, който беше строшил една чаша с подложка и беше й развалил една от дузините; и този слуга й отговори с невероятно нахалство.
„Ама компания! — мислеше си Жулиен. — Да ми дадат и половината от всичко, което крадат, и тогава не бих желал да живея с тях. В някой прекрасен ден бих се издал; не бих могъл да сдържа презрението, което ми вдъхват.“
Ала при все това по наставленията на госпожа дьо Ренал той трябваше да отиде още на няколко такива обеда; Жулиен стана на мода; простиха му мундира от почетната стража, може би тъкмо това безразсъдство бе истинската причина за неговите успехи. Скоро във Вериер разговорите се въртяха само около това — кой ще вземе връх и ще привлече учения момък, господин дьо Ренал или директорът на приюта? Тези господа заедно с господин Маслон образуваха триумвират, който от редица години тиранизираше града. На кмета завиждаха, либералите имаха не малко причини да се оплачат от него; но в края на краищата той все пак беше благородник и роден да началствува, докато бащата на господин Валено не беше му оставил и шестстотин франка годишен доход. Не беше лесно за него да мине от състраданието, което той будеше в младините си със своята опърпана дрешка, зеленикава като неузряла ябълка, до завистта, която внушаваше сега с нормандските си коне, със златните си верижки, с купените си от Париж костюми, с цялото си днешно благополучие.