Във водовъртежа на това ново за него общество Жулиен намери, както му се стори, един честен човек; този човек беше математик, наричаше се Гро и минаваше за якобинец. Заклел се да говори само това, което е лъжливо и за самия него, Жулиен беше принуден да не спазва това правило в разговорите си с господин Гро. От Вержи той получаваше дебели пакети с писмените упражнения на децата. Съветваха го да се вижда по-често с баща си и той се съобразяваше с тая тягостна необходимост. С една дума, той доста умело поправяше създалото се за него мнение, когато една сутрин се събуди изведнъж, почувствувал как две ръце затварят очите му.
Беше госпожа дьо Ренал, която бе дошла в града. Тя остави децата си долу да се занимават с любимия им заек, който бяха донесли със себе си, и като прескачаше по четири стъпала, влезе в стаята на Жулиен една минута преди тях. Тази минута беше възхитителна, но много къса: госпожа дьо Ренал се скри, щом децата се втурнаха при своя приятел да му покажат заека. Жулиен посрещна радостно всички, дори заека. Той сякаш отново намери семейството си; почувствува, че обича тези деца и че му е приятно да бъбри с тях. Учудваше го сладостта на техния глас, простотата и благородството на техните детски обноски; изпитваше нужда да очисти въображението си от всички просташки постъпки, от всички неприятни мисли, сред които беше живял във Вериер. Там се чувствуваше вечен страх да не се изтърве нещо, вечна борба между разкоша и сиромашията. Хората, у които обядваше, се впущаха по повод на печеното в изповеди, унизителни за тях и отвратителни за оня, който ги чуеше.
— Вие, благородниците, имате право да се гордеете — каза той на госпожа дьо Ренал. После й разказа за всичките обеди, които е трябвало да изтърпи.
— Вие сте, значи, на мода! — И тя се смееше от все сърце, като си спомняше за червилото, което госпожа Валено е смятала за нужно да слага всеки път, когато очаквала Жулиен. — Мисля, че тя има нападателни намерения спрямо сърцето ви — додаде тя.
Закуската беше прекрасна. Децата, които би трябвало да ги стесняват, всъщност засилваха общата радост. Клетите, не знаеха как да изразят своята радост, че виждат пак Жулиен. Слугите не бяха пропуснали да им разкажат, че му предлагат двеста франка повече, само да се съгласи да възпитава малките Валено.
Неочаквано посред закуската Станислав-Ксавие, още бледен от тежката прекарана болест, запита майка си колко струва неговият сребърен прибор и чашата, от която пиеше.
— Защо питаш?
— Искам да ги продам и да дам парите на господин Жулиен, та той да не бъде гламав, като остане с нас.
Жулиен го разцелува със сълзи на очи. Майка му плачеше с глас, докато Жулиен, турил Станислав на коленете си, му обясняваше, че не бива да казва гламав, както говорят лакеите. Като виждаше какво удоволствие доставя това на госпожа дьо Ренал, той се помъчи да обясни с няколко живописни примера, които развеселиха децата, какво значи гламав.
— Разбирам — каза Станислав, — гламава е враната, защото изпуснала сиренето; а го грабнала лисицата, затова тя е ласкателка.
Госпожа дьо Ренал, извън себе си от радост, покриваше децата си с целувки, а това тя не можеше да стори, без да се пооблегне на Жулиен.
Внезапно вратата се отвори: влезе господин дьо Ренал. Неговото строго и недоволно лице представяше странен контраст с нежната радост, която той пропъди с дохождането си. Госпожа дьо Ренал побледня; тя почувствува, че е неспособна да отрича нищо. Жулиен взе думата и много високо започна да разказва на господин кмета за чашата от сребро, която Станислав искаше да продаде. Несъмнено тази история нямаше да се хареса. Отначало господин дьо Ренал намръщи вежди просто по навик, като чу думата сребро. „Споменаването на този метал — казваше той — е винаги увод към някакъв опит да се измъкне нещо от кесията ми.“
Но този път работата не бе само до пари; у него се засилиха съмненията. Радостното оживление на семейството му в негово отсъствие не допадаше на този човек, обсебен от такова болно самолюбие. Жена му похвали пред него Жулиен за милия и остроумен начин, по който той даваше нови понятия на учениците си.
— Да, да, знам — каза господин дьо Ренал, — така той отблъсва от мене децата ми. За него е лесно да бъде към тях стократно по-мил, отколкото съм аз, защото аз съм тук всъщност господарят. Всичко днес като че се стреми да направи омразна законната власт. Нещастна Франция!
Госпожа дьо Ренал не бе никак склонна да вниква в отсенките на това недоволство, с което я посрещна съпругът й. В душата й проблесна само надеждата да прекара дванадесет часа заедно с Жулиен. Тя имаше да направи маса покупки в града и заяви, че иска непременно да обядва в кръчма; и каквото и да й възразяваше мъжът, колкото и да се сърдеше, тя не отстъпи, Децата й изпаднаха във възторг само като чуха думата кръчма, която днешните лицемерни моралисти произнасят с такова упоение.