Той отиде да види къщата, давана под наем. Вратарят, който не видя, че той се приближи, разправяше тайнствено на един съсед:
— Хайде де! Напразен труд! Господин Маслон му обеща, че ще го получи за триста франка; и тъй като кметът се инатеше, повикаха го в епископството при главния викарий господин дьо Фрилер.
Щом зърнаха Жулиен, двамата приятели се смутиха силно н не обелиха вече нито дума.
Жулиен не забрави да отиде и на търга. В едва осветената зала се тълпеше много народ; но всички някак особено се споглеждаха. Всички очи бяха втренчени в една маса, дето Жулиен видя, залепени върху едно калаено блюдо, три мънички запалени свещички. Съдебният пристав извика:
— Триста франка, господа!
— Триста франка! Прекаляват — каза ниско един човек на съседа си. Жулиен седеше между двамата. — Та тя струва повече от осемстотин; аз ще наддам.
— Не плюй срещу вятъра. Какво ще спечелиш, като наостриш против себе си господин Маслон, господин Вадено, епископа, неговия страшен главен викарий дьо Фрилер и цялата шайка?
— Триста и двадесет франка — извика другият.
— Ама че си говедо! — сопна му се неговият съсед. — А на, гледай, тъкмо тук имаш шпиони на кмета — додаде той, като посочи Жулиен.
Жулиен се извърна живо, за да накаже нахалника; но двамата франшконтейци не му обръщаха вече никакво внимание. Тяхното хладнокръвие възвърна и неговото. В този миг последната свещичка угасна и провлеченият глас на съдебния пристав обяви, че къщата се дава под наем за седем години на господин дьо Сен-Жиро, началник канцелария в префектурата на ??? за триста и тридесет франка.
Щом кметът излезе от залата, и одумките започнаха.
— Ето на, неблагоразумието на Грожо струва тридесет франка на общината — каза един.
— Но господин дьо Сен-Жиро — отговориха му. — няма да ги прости на Грожо, той ще му ги припомни.
— Какво безсрамие! — рече един дебелак вляво от Жулиен. — Аз за тая къща бих дал осемстотин франка, ще я пригодя за фабрика и пак ще ми излезе евтина.
— Почакай — отвърна му един млад фабрикант-либерал, — господин дьо Сен-Жиро не е ли от конгрегацията? И четирите му деца не са ли получили стипендия? Няма що, сиромах! Трябваше и общината на Вериер да му додаде петстотин франка — това си е.
— И като си помислиш само, че кметът дори не можа да спре тая работа! — забеляза трети. — А той е роялист, и какъв още; ама на, не краде.
— Не краде ли? — подзе друг. — Само мъничко попипва. Те имат обща кесия, турят всичко в нея, а в края на годината си го поделят. Но ето го Сореловия син; хайде да си вървим.
Жулиен се върна в отвратително настроение; той завари госпожа дьо Ренал много натъжена.
— Идете от търга ли? — запита го тя.
— Да, госпожо, аз имах честта да мина там за шпионин на господин кмета.
— Да беше ме послушал той и да заминеше някъде!
В този миг влезе господин дьо Ренал; той беше много мрачен. Обедът мина в пълно мълчание. Господин дьо Ренал заповяда на Жулиен да придружи децата във Вержи; пътуването беше тъжно. Госпожа дьо Ренал утешаваше мъжа си:
— Вие би трябвало да свикнете вече с това, друже мой.
Вечерта насядаха мълчаливо около домашното огнище; едничко пращенето на пламналите букови цепеници ги развличаше. Такива минути на тъга настъпват и в най-сговорните семейства. Изведнъж едно от децата извика радостно:
— Звънят! Звънят!
— Поврага! — провикна се кметът. — Ако господин Сен-Жиро идва да ме главоболи под предлог, че иска да ми благодари, ще му кажа истината право в очите; това е вече прекалено. На Валено дължи той благодарност, а аз съм опозореният. Какво ще стане, ако тези проклети якобински вестници подхванат тази история и ме направят за посмешище?
В този миг влезе слугата, а подир него — един много красив мъж с гъсти черни бакенбарди.
— Господин кмете, аз съм синьор Джеронимо. Ето ви писмо от кавалера Бовези, аташе при неаполитанското посолство; той ми го предаде за вас, когато заминавах; оттогава има девет дни — добави весело синьор Джеронимо, като погледна госпожа дьо Ренал. — Синьор дьо Бовези, ваш братовчед и мой добър приятел, ми каза, госпожо, че сте знаели италиански.
Благодарение на веселия неаполитанец вечерта от тъжна стана весела. Госпожа дьо Ренал настоя да дадат на гостенина непременно да вечеря. Тя вдигна цялата къща на крак; искаше й се на всяка цена да накара Жулиен да забрави прозвището шпионин, което два пъти през този ден беше прокънтяло на ухото му. Синьор Джеронимо беше знаменит певец, светски човек и заедно с това голям веселяк — качества, днес вече несъвместими във Франция. След вечерята той изпя един малък дует с госпожа дьо Ренал. Разказа чудесни истории. Когато в един часа след полунощ Жулиен предложи на децата да отидат да си легнат, те възроптаха.