— Още тази история само — каза най-голямото.
— В тази история се говори за мен, синьорино — подзе синьор Джеронимо. — Преди осем години, когато бях млад ученик като вас, учех в Неаполската консерватория: казвам: бях на ваша възраст, но нямах честта да имам за баща именития кмет на прелестния град Вериер.
При тези думи господин дьо Ренал въздъхна и погледна жена си.
— Синьор Цингарели — продължи младият певец, като позасили малко акцента си и с това накара децата да се пръснат от смях, — синьор Цингарели беше ужасно строг учител. В консерваторията не го обичаха; но той искаше всички да се държат така, като че го обичат. Аз се измъквах колкото се може по-често. Ходех в мъничкия театър „Сан-Карлино“, където слушах божествена музика; но, господи боже мой, отде да намеря осемте су, които трябва да платя за входен билет в партера? Каква грамадна сума! — каза той, като изгледа децата, и децата се засмяха. — Синьор Джованоне, директорът на „Сан-Карлино“, чу как пея. Бях па шестнадесет години. „Това дете е цяло съкровище“ — каза той.
— Искаш ли да те взема при себе си, мили момко? — каза ми веднъж той.
— А колко ще ми дадете?
— Четиридесет дуката месечно.
Това прави сто и шестдесет франка, Господи! Стори ми се, че пред мене се отварят небесата.
— Но как ще издействувате — казах аз на Джованоне — от строгия Цингарели да ме пусне?
— Lascia fare a me.
— Остави това на мене! — извика най-голямото от децата.
— Точно тъй, млади ми господарю. И ето синьор Джованоне ми казва: „Caro16, подпиши най-напред този мъничък договор.“ Аз подписвам: той ми дава три дуката. Никога не бях виждал толкова пари. После той ми казва какво трябва да сторя.
На другия ден аз искам от страшния синьор Цингарели да ме приеме. Неговият стар камериер ме въвежда при него.
— Какво искаш ти от мен, обеснико? — пита Цингарели.
— Маестро — думам му аз, — разкайвам се за моите лудории; никога няма да бягам от консерваторията и да се прекачвам през желязната ограда. Ще се уча още по-прилежно.
— Ако не се боях да разваля най-хубавия бас, който някога съм слушал, бих те турил две седмици в затвора на хляб и вода, уличнико.
— Маестро — подхващам, — аз ще стана най-примерният ученик в цялото училище, credete a me17. Но, моля ви, направете ми това добро: ако някой поиска от вас да пея вън, не ме пущайте. За бога, кажете му, че не можете.
— Но кой ще поиска такъв нехранимайко като тебе? Пък и ще позволя ли аз някога ти да напуснеш консерваторията? Да не си намислил да се подиграваш с мен? Я си обирай крушите! Пръждосай се оттука! — вика той и се мъчи да ме ритне в задника. — Гледай да не попаднеш в затвора само на сух хляб.
След час синьор. Джованоне пристига при директора:
— Дойдох с молба до вас, помогнете ми да забогатея — казва той, — дайте ми Джеронимо. Само да попее той в театъра ми и аз още тази зима ще омъжа дъщеря си.
— Но какво искаш да правиш с този обесник? — пита го Цингарели. — Не желая и да чуя това; ти няма да го имаш; пък и да се съглася, той, все едно, няма да иска да напусне консерваторията; ей сега ми се закле в това.
— Ако зависи това само от неговата воля — отвръща важно Джованоне и изважда от джоба си моя договор, — но carta canta18! — ето подписа му.
Побеснял, Цингарели насмалко не откъсва звънеца.
— Изпъдете Джеронимо от консерваторията! — вика той и целият кипи от гняв.
И ето, изпъждат ме, аз умирам от смях. Същата вечер пях арията del Moltiplico. Полишинел се кани да се жени, изрежда на пръсти какво трябва да купи за домакинството си и току се забърква в сметките си.
— Ах, бъдете така добър, господине, изпейте ни тази ария — каза госпожа дьо Ренал.
Джеронимо пя и всички се смяха до сълзи. Синьор Джеронимо отиде да си легне чак в два часа след полунощ, като омая цялото семейство с добрите си обноски, с приветливостта и веселието си.
На другия ден заранта господин и госпожа дьо Ренал му дадоха писмата, които му трябваха, за да се представи на френския двор.
„И така, навсякъде двуличие — каза си Жулиен. — Ето сега синьор Джеронимо потегля за Лондон с шестдесет хиляди франка заплата. Ако не беше умението на директора на «Сан-Карлино», хората щяха да узнаят възхитителния му глас може би чак след десет години… Бога ми, бих предпочел да бъда Джеронимо, отколкото Ренал. Наистина в обществото не го почитат толкова, но затова [пък няма неприятността да провежда търгове като днешния и животът му е весел.“