— Утре по същия час ще имам честта да дойда пак при вас — каза той най-сетне на свещеника.
Господин Шелан, който разчиташе, че с авторитета си ще се наложи на тоя младеж, говори дълго. Застанал смирено пред него, с дълбоко смирение на лицето, Жулиен не отвори уста.
Най-сетне той излезе и се затече да предупреди госпожа дьо Ренал, но я завари отчаяна. Нейният мъж й беше говорил доста откровено. Естествената нерешителност на характера му, подсилена от надеждите да получи наследство от Безансон, го склони да поддържа, че тя е съвсем невинна. Той беше й признал колко странно бе настроено общественото мнение на Вериер. Обществото грешеше, то бе заблудено от завистници, по в края на краищата какво можеше да се прави?
Госпожа дьо Ренал се утеши за миг с мисълта, че Жулиен ще може да приеме предложението на господин Валено н да остане във Вериер. Но сега тя не беше вече онази проста и срамежлива жена, каквато бе миналата година; нейната съдбоносна страст, нейните угризения я бяха вразумили. Като слушаше мъжа си, тя скоро с мъка на душата сама се убеди, че една раздяла, поне временна, е неизбежна. „Далеч от мен, Жулиен отново ще се увлече от своите честолюбиви замисли и това е тъй естествено, когато човек няма нищо. А аз, велики боже, съм тъй богата, но моето богатство е безполезно за моето щастие! Той ще ме забрави! Той е тъй обаятелен, че в него ще се влюбят и той ще се влюби. Ах, нещастница аз… От какво да се оплача? Небето е справедливо; аз дори нямах сили да престана да греша и то ми отне разсъдъка. Аз трябваше само да спечеля на своя страна Елиза, като я подкупя — имаше ли нещо по-лесно от това? Но аз дори не се постарах да поразмисля една минута, лудите мечти за любов поглъщаха цялото ми време. Аз съм загинала.“
Когато съобщи на госпожа дьо Ренал ужасната новина за заминаването си, едно нещо порази Жулиен: тон не срещна никакво егоистично възражение. Очевидно тя правеше усилия, за да не се разплаче.
— Ние се нуждаем от твърдост, приятелю мой.
Тя отряза една къдрица от косите си и му я даде за спомен.
— Не знам какво ще стане с мен — каза му тя, — но ако умра, обещай ми никога да не забравяш децата ми. Отдалеч или отблизо, помъчи се да направиш от тях честни хора. Ако избухне нова революция, всички благородници ще бъдат изклани, баща им ще емигрира може би заради онзи селянин, когото убиха на покрива. Бди над децата ми… Дай ми ръката си. Сбогом, приятелю! Това са последните минути. Когато извърша тази голяма жертва, надявам се, че ще имам сред хората смелост да мисля за своето добро име.
Жулиен очакваше да види отчаяние. Простотата на тия прощални думи го покърти.
— Не, не искам да се разделя с вас така. Аз ще замина; те искат това; и вие сама го искате. Но три дни след като замина, ще се върна да ви видя ноще.
За госпожа дьо Ренал светът се преобрази. Жулиен, значи, наистина я обича, щом сам поиска да я види пак! Ужасната й мъка се превърна в един от най-живите изблици на радост, които бе изпитвала през живота си. Всичко стана лесно за нея. Увереността, че ще види още веднъж любимия си, закри всичко мъчително, което имаше в последните минути. От тоя миг държането, както и лицето на госпожа дьо Ренал добиха благородство, твърдост и пълна благопристойност.
Господин дьо Ренал се върна скоро; той беше извън себе си. Най-сетне той каза на жена си за анонимното писмо, получено преди два месеца.
— Аз ще занеса това писмо в Казиното, нека всички видят, че е от този безсрамник Валено, когото избавих от просяшка тояга, за да го направя един от най-богатите вериерски буржоа. Аз ще го засрамя пред всички, а после ще се дуелирам с него. Това минава всяка мярка.
„Аз мога да овдовея, велики боже!“ — помисли госпожа дьо Ренал. Но почти в същия миг си каза: „Ако не попреча на този дуел — а аз несъмнено мога да сторя това, ще стана убийца на мъжа си.“
Тя никога не беше ласкала с такава ловкост честолюбието му. За по-малко от два часа тя успя да го убеди, все с помощта на собствените му доводи, че той трябва да се държи по-приятелски от всеки друг път с господин Валено и дори да прибере отново Елиза в дома си. Не малко смелост бе потребна на госпожа дьо Ренал, за да се реши да види отново тази девойка, виновница за всичките й нещастия. Но тази мисъл й даде Жулиен.
Най-сетне, след като три-четири пъти го насочваха по правия път, господин дьо Ренал стигна сам до крайно тежката в парично отношение мисъл, че най-неприятното ще бъде за него, ако Жулиен сред озлоблението и сплетните на целия Вериер остане да възпитава децата на господин Валено. Очевидно Жулиен щеше да приеме изгодното предложение, което бе му направил директорът на приюта за бедни. Напротив, за тържеството на господин дьо Ренал бе потребно Жулиен да напусне Вериер и да постъпи в Безансонската или Дижонската семинария. Но как да го убеди да замине и после с какви средства ще може да живее той там?