Виждайки, че се налага да пожертвува пари, господин дьо Ренал беше по-отчаян от жена си. А тя след този разговор се чувствуваше като безстрашния човек, който, уморен от живота, е глътнал една доза страмониум; той действува, тъй да се каже, само по инерция и не се интересува вече от нищо. Така Людовик XIV, умирайки, казал: „Когато бях крал.“ Изумителни думи!
На другия ден още призори господин дьо Ренал получи анонимно писмо. Този път то бе написано с най-оскърбителен език. Всеки ред съдържаше най-груби подмятания за неговото положение. То беше дело на някой долен завистник. Това писмо извика у него отново желание да се дуелира с господин Валено. Обзе го такава смелост, че той реши да тури в изпълнение това желание незабавно. Излезе от къщи и отиде да купи от търговеца на оръжие пистолети, които заповяда да напълнят.
„Наистина — каза си той, — ако се възстанови строгото управление на император Наполеон, на съвестта ми няма да тежи нито едно откраднато су. Най-многото ще ме обвинят, че съм си затварял очите; но аз имам солидни писма, които ще ме оправдаят.“
Госпожа дьо Ренал се уплаши от студената ярост на мъжа си, отново почна да я изкушава зловещата мисъл за вдовство, която с такава мъка бе пропъждала от себе си. Тя се затвори с мъжа си в стаята. В продължение на няколко часа тя го предумва напразно; новото анонимно писмо го беше накарало да вземе твърдо решение. Най-сетне тя смогна да повлияе на смелостта му и да го накара, вместо да удари плесница на господин Валено, да предложи шестстотин франка на Жулиен за едногодишна издръжка в семинарията. Като проклинаше хиляди пъти деня, в който му хрумна злополучната мисъл да вземе възпитател в дома си, господин дьо Ренал забрави за анонимното писмо.
Поутеши го донейде една мисъл, която той не сподели с жена си: той се надяваше с хитрост, като се възползува от романтичните мечти на младежа, да го убеди да отхвърли и за по-малка сума предложението на господин Валено.
С много по-голям труд госпожа дьо Ренал успя да докаже на Жулиен, че като жертвува в угода на мъжа й службата от осемстотин франка, която му предлага на всеослушание директорът на приюта, той може, без да се стеснява, да приеме това обезщетение.
— Но — повтаряше Жулиен — аз никога, нито за минута, не съм помислял да приемам това предложение. Вие така ме приучихте на този изящен живот, че грубостта на тия хора би ме убила.
Но жестоката необходимост сломи с желязната си ръка волята на Жулиен. Той залъгваше гордостта си с надежда, че ще приеме от вериерския кмет тази сума взаем и че ще му даде разписка със задължение да изплати дълга в срок от пет години заедно с лихвите.
Госпожа дьо Ренал имаше все още скътани няколко хиляди франка в малката пещера горе в планината.
Тя му ги предложи, треперейки от страх, че той ще ги отхвърли с възмущение.
— Мигар вие, искате — каза й Жулиен — споменът за нашата обич да ми стане отвратителен?
Най-сетне Жулиен напусна Вериер. Господин дьо Ренал беше безкрайно щастлив: в съдбоносната минута, когато трябваше да приеме парите от него, тази жертва се оказа непосилна за Жулиен. Той отказа направо. Господин дьо Ренал се хвърли на шията му. Когато Жулиен му поиска удостоверение за добро държане, той във възторга си не намираше достатъчно силни думи, за да възхвали поведението му. Нашият герой беше си спестил пет луидора и се надяваше да заеме още толкова от Фуке.
Той беше силно потресен. Но извървял една левга от Вериер, където бе оставил толкова любов, той не мислеше вече за нищо, представяше си само какво щастие е да видиш един голям град, една истинска крепост като Безансон.
През тази къса тридневна разлъка госпожа дьо Ренал се поддаде на една от най-жестоките измами на любовта. Животът й бе сносен, между него и безграничното нещастие занапред я очакваше последното й свиждане с Жулиен. Тя броеше часовете, минутите, които я отделяха от това свиждане. Най-сетне на третия ден през нощта тя чу отдалеч уречения сигнал. Минал през хиляди опасности, Жулиен се яви пред нея.
От този миг тя мислеше само за едно: „Аз го виждам за последен път.“ Вместо да отговори на страстните милувки на своя приятел, тя стоеше досущ като бездушен труп. Ако се насилеше да му каже, че го обича, думите й звучаха неубедително и сякаш доказваха противното. Нищо не можеше да я отвлече от жестоката мисъл, че се разделят навеки. В своята подозрителност Жулиен помисли за миг, че е вече забравен. Когато той й каза нещо ядовито по тоя повод, тя не му отговори нищо, само едри сълзи закапаха по нейните бузи и ръката й стискаше конвулсивно неговата.