— Но, велики боже, как искате да ви вярвам? — отвърна Жулиен на хладните уверения на своята възлюблена. — Вие бихте показали сто пъти повече приятелски чувства към госпожа Дервил или към някоя обикновена ваша позната.
Госпожа дьо Ренал, окаменяла, не знаеше какво да отговори.
— Невъзможно е човек да страда повече… Надявам се, че скоро ще умра… Чувствувам как сърцето ми се вледенява…
И това бяха най-дългите отговори, които той можа да изтръгне от нея.
Когато сипналата се зора им напомни, че е време Жулиен да замине, сълзите на госпожа дьо Ренал секнаха отведнъж. Тя го гледаше как връзва за прозореца въжето с възли, без да промълви нито дума, без да отвърне на целувките му. Напразно Жулиен й каза:
— Ето ние стигнахме до това състояние, което вие толкова много желаехте. Отсега нататък няма вече да ви гризе съвестта. При най-малкото неразположение на децата си няма да ги виждате в гроба.
— Жал ми е, че не можахте да целунете Станислав — каза му тя студено.
Накрай Жулиен си отиде така, дълбоко поразен от безчувствените прегръдки на този жив мъртвец, и в продължение на много левги той не можеше да мисли за нищо друго. Сърцето му се късаше и преди да премине планината, докато още можеше да вижда камбанарията на вериерската черква, все се озърташе назад.
ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
ЕДНА СТОЛИЦА
Каква врява! Колко угрижени хора! Колко много мисли за бъдещето в главата на един двадесетгодишен момък! Как всичко това отвлича от любовта!
Най-сетне далеч пред себе си върху една планина той зърна някакви черни стени: беше Безансонската цитадела. „Колко различно щеше да е — каза си той, като въздъхна, — ако пристигах в тази благородна крепост да постъпя като поручик в някой от полковете, натоварени да го защищават!“
Безансон не е само един от най-хубавите градове на Франция, в него можеш да срещнеш и много умни и благородни хора. Ала Жулиен беше само едно селянче и нямаше никаква възможност да се запознае с личните люде.
Той беше взел от Фуке граждански дрехи и в този костюм премина през подвижните мостове. Той толкова бе чел за обсадата от 1674 година, че му се прищя, преди да се затвори в семинарията, да разгледа крепостните стени и цитаделата. На два-три пъти насмалко часовоите не го арестуваха; той се завираше и в места, където военните не пущаха народа, за да могат да продават скришом сено и да изкарат по дванадесет-петнадесет франка годишно.
Той гледа високите стени, дълбоките ровове, страшните топове в продължение на няколко часа, додето най-сетне мина по булеварда пред едно голямо кафене. Той се спря във възторг; прочете няколко пъти думата „Кафене“, написана с едри букви над две огромни порти, и все не можеше да повярва на очите си. Най-сетне надви свенливостта си, влезе и попадна в дълга тридесет-четиридесет стъпки зала, чийто потон се издигаше поне на двадесет стъпки. Този ден всичко му се виждаше очарователно.
На билярда се играеха две партии. Маркьорите извикваха колко точки са спечелени; играчите тичаха около билярдните маси, около които бяха се стълпили зрители. Кълба тютюнев пушек, който излизаше от всяка уста, обвиваше всички със син облак. Снажността на тези хора, окръглените им рамене, тежкият им вървеж, грамадните им бакенбарди, широките дългополи сюртуци — всичко привличаше вниманието на Жулиен. Тези благородни синове на древния Бизонциум можеха да разговарят само виком; те се представяха за страшни воини. Жулиен замръзна от възхищение; необятността и великолепието на тоя голям столичен град Безансон го бяха омаяли. Той не намираше в себе си смелост да поиска чаша кафе от едного от тези господа с надменен поглед, които около билярда извикваха от време на време спечелените точки.
Но касиерката на тезгяха беше забелязала миловидното лице на този млад селянин, който, спрял на три крачки от печката, с вързопче под мишница, гледаше бюста на краля от превъзходен бял гипс. Тази девойка, едра напета франшконтейка, пременена, както подобава за такова кафене, вече два пъти със слаб глас, за да я чуе само той, беше повикала Жулиен: „Господине, господине!“ Срещнал с погледа си две големи сини и необикновено нежни очи, Жулиен разбра, че тя се обръща към него.
Той се запъти бързо към тезгяха и красивата девойка като че тръгна срещу някой неприятел. При това рязко движение вързопчето му падна.
Колко жалък би се сторил нашият провинциалист на младите парижки лицеисти, които на петнадесет години знаят вече как да влизат изящно в едно кафене! Но тия деца, тъй обучени на петнадесет години, стават на осемнадесет пошли. Страстната срамежливост, която човек среща в провинцията, понякога превъзмогва себе си и тогава тя възпитава волята. Като се приближи до младата и тъй хубава девойка, която сама благоволи да го заговори, Жулиен, станал смел, след като успя да надвие плахостта си, помисли: „Ще трябва да й кажа истината.“